Както бях отбелязал в предишния си календар, между пътуванията и наркотиците има нещо общо и то не е в това, че наркотиците често се пренасят от пътници. Всички знаем за тях, че водят до пристрастяване, но почти никой от нас не е проверил това лично, докато за пътуванията го изпитах на собствения си гръб. В резултат на пристрастяването през 2009 година пътувах толкова много и толкова надалеч, че за този календар едно от трудните ми ре-шения беше не откъде да намеря 12  хубави изображения, с които да го направя, а как да оставя само 12 от 365-те най-добри мои снимки за годината, подбрани измежду 9,937-те кадъра, които съм заснел през 2009 г. в над 25 града в Европа, Азия и Австралия. Благодаря и на всички приятели, които ми помогнаха в избора с гласуване във Facebook за любимите си снимки от моята колекция. Целите албуми можете да разгледате онлайн на www.yankov.info/gallery.

Януари

Изглед от Kornmarkt към замъка Schloss Heidelberg, Хайделберг, Германия
Sony DSC-R1, 28.2 mm, 1/250 s, F8.0, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

За посещението на Хайделберг разполагах с по-малко от един ден в паузата между две интересни изложения във Франкфурт и Болоня. За няколкото часа, които прекарах там, успях да се насладя не просто на поредния много красив немски град, а на един от най-забележителните като архитектура и исторически дух градове в Германия. Въпреки мразовитото време в Хайделберг можеха да се видят не само студентите, с които той е най-известен, но и учудващо много за това време на годината туристи, сред тях и впечатляващ брой японци, с които определено е трудно да се състезаваш, когато спортът се казва фотография.

 

Февруари

Панорамен изглед към града от Bratislavsky Hrad, Братислава, Словакия
Sony DSC-R1, 22.6 mm, 1/640 s, F8.0, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

За посещението на Братислава си бях отделил един ден от поредното пътуване до Виена – достатъчно за първо разглеждане, още повече че градът е само на час с удобен автобус от Виена. В автобуса обаче забелязах, че макар и никога да не си забравям любимия фотоапарат, този път бях забравил да му заредя батерията. Според дисплея ми оставаше по-малко от час снимачно време, а трябваше да изкарам цял ден (при това неделен) и да заснема цял град – красив и пълен с история. В този студен ден разбрах, че мога да използвам енергията ефективно и успях да заснема близо 250 годни кадъра. Следващия път – повече!

 

Март

Фрагменти от фасадата на Duomo Cattedrale Di Santa Maria Del Fiore, Флоренция, Италия
Sony DSC-R1, 25.7 mm, 1/640 s, F8.0, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

Първото от близките до Болоня места, които бях запланувал да посетя тази година, беше Флоренция. За красотата на този град бях слушал достатъчно. И старите сгради, и руините от римско време, и световноизвестният покрит мост Ponte Vecchio бяха впечатляващи. Над всичко обаче изпъкваше катедралата с неповторимия си архитектурен стил, който, макар и нелогично за един католически храм, е видимо повлиян от арабската архитектура като цветова гама и орнаменти. Но никой не ме беше предупредил, че от уличното гише на сладкарничка в центъра ще си купя гофрета за 6€. Явно не само мома, но и град без кусур не може.

 

Април

Уютна винарна в тиха старинна улица на Ферара, Италия
Sony DSC-R1, 34.4 mm, 1/80 s, F4.0, ISO 320, Copyright © 2009 Стефан Янков

Ферара е малък италиански град с над 1300-годишна история. Както на много места в Италия, в него историята се усеща от всяка улица. Кратката ми следобедна разходка из града ми даде възможност да разгледам добре запазената средновековна крепост, катедралата, построена в началото на 12 век и още много интересни сгради и паметници. Остана ми време и за чаша вино в една скромна, но уютна винарна, където пих хубаво и ароматно червено вино, което беше сервирано в проста порцеланова кана с нащърбен ръб и чаша, която тук наричаме водна. Явно и в Италия важи поговорката, че хубавият кон и под съдран чул се познава.

 

Май

Лодки по канала Looiersgracht, Амстердам, Холандия
Sony DSC-R1, 17.2 mm, 1/250 s, F8.0, ISO 400, Copyright © 2009 Стефан Янков

Отдавна исках да посетя Амстердам (не заради тревата, вече казах, че моята дрога са пътешествията), но все не ми беше на път. Обаче в Австралия ненадейно получих покана за FESPA Digital, на която не можех да откажа. Летях за Амстердам само 2 дни след лудите две седмици в Азия и Австралия, така че престоят ми там мина малко като насън. Впрочем, от шестте драстични смени на часови пояси сънят ме подгонваше в най-нелогични моменти, но това не беше проблем в този  град, който и без това почти не спи. Красиви сгради, страхотни галерии, велосипеди, невероятен магазин за стари грамофонни плочи и много, много канали.

 

Юни

Изглед към Legislative Council Building и хотел Landmark Mandarin Oriental, Хонконг, Китай
Sony DSC-R1, 53.9 mm, 1/250 s, F7.1, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

Ако има едно място на света, на което винаги се връщам с огромно удоволствие, това е Хонконг. За част от хората той е бетонна джунгла, за други – просто нещо китайско (казано снизходително), а и обективно погледнато този град с площ 1/1000 от тази на България и население колкото нейното, не е мястото с най-чистия въздух на планетата. И все пак там хората успяват да запазят историята и да живеят в бъдещето, да се грижат по впечатляващ начин за природата и парковете си, да поддържат невероятна чистота и да предлагат на гостите на страната изобилие, стил, качествено обслужване и възможно най-приятелско отношение.

 

Юли

Изглед към огряните от слънцето London Court Arcade и BankWest Tower, Пърт, Австралия
Sony DSC-R1, 14.3 mm, 1/400 s, F8.0, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

Започнал като почти неизбежна спирка по пътя ми между Хонконг и Сидни, Пърт ме изненада като едно приятно място, в което има какво да се види и снима. Впрочем, срещата ми с Австралия започна малко нестандартно – с прекалено параноично входящо сканиране на багажа и хотелски бус от летището, който не можа да запали, та го бутахме, и то без успех. За момент дори се замислих дали не съм сбъркал континента. Неочаквани бяха и ниските за началото на есента температури, но иначе всичко беше приятелски настроено към мен, а сградите съчетаваха стилно традиционна и нова архитектура. Видях и страхотен залез.

 

Август

Грандиозният концерт на U2 на 15.08.2009 година, стадион Уембли, Лондон, Великобритания
Sony DSC-R1, 29.2 mm, 1/30 s, F3.5, ISO 800, Copyright © 2009 Стефан Янков

Лондон вече е по-близо до София като време на пътуване, отколкото примерно Велико Търново, и далеч по-достъпен, отколкото Виена. А това е чудесна новина за някой като мен, който така искрено се наслаждава да бъде там по всеки възможен повод: концерт или мюзикъл, разглеждане на музеи, галерии и  забележителности, фотография, срещи с приятели или  вдъхновяващ шопинг. 2009 година започна за мен в Лондон с великолепен новогодишен концерт на Елтън Джон, а последния път се насладихме на впечатляващия с мащаба и техническото си съвършенство концерт на U2, който ще остави у всички незабравими спомени.

 

Септември

Залез в прозорците на небостъргачите в Darling Harbour, Сидни, Австралия
Sony DSC-R1, 37.0 mm, 1/250 s, F8.0, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

Едно от интересните първи преживявания в това да бъдеш “отдолу” (down under, както наричат англичаните Австралия), е да установиш, че на обяд слънцето не свети от юг, а от север. Несъобразяването на нещо толкова логично ми струваше около два километра ходене в грешната посока при първото излизане от хотела – време, през което се чудех как може да е толкова грешна картата, по която се ориентирам. Иначе Сидни с всичките си красоти, въпреки че по странен начин те кара да се чувстваш в САЩ, имаше нужда от повече от трите дни, които му бях предвидил и определено имам желание да продължа разучаването му.

 

Октомври

Красиво осветена нощна фасада, сградата на Groupama Seguros, Мадрид, Испания
Sony DSC-R1, 17.5 mm, 1/50 s, F3.2, ISO 400, Copyright © 2009 Стефан Янков

Винаги съм знаел, че Барселона, Севиля и Гранада не са всичко, което Испания може да ми покаже. Знаех си, че ще има какво да се види и в Мадрид. И бях прав. Благодарение на една специална оферта на CSA, според която ако исках да летя само до Прага, трябваше да платя с почти 100€ повече, отколкото ако склоня след това да продължа до Мадрид, аз с удоволствие се отправих към толкова желаната дестинация и след три приятни и натоварени дни си тръгнах с куп приятни спомени и над 1200 кадъра във фотоапарата: изобилие от архитектура, история, паркове, ботаническа градина, зоологическа градина и даже аквариум.

 

Ноември

Нощна панорама на окъпания в светлина мегаполис, Токио, Япония
Sony DSC-R1, 35.4 mm, 2 s, F4.0, ISO 160, Copyright © 2009 Стефан Янков

Ако пък има място на света, от което очаквах повече, това беше Токио. Отидох там и защото ми е отдавнашна мечта, и защото ми беше почти на път на връщане от Австралия. Не ме разбирайте погрешно – градът е много приятен, в него има много неща, които си заслужава да се видят, техническото му ниво е впечатляващо, кухнята, градинарството и японското изкуство са неповторими. Аз обаче търсех нещо, в което Токио да превъзхожда всички други градове, но се оказа, че доста от тях вече имат по-модерни и красиви летища, влакове, метро и архитектура. И все пак беше невероятно преживяване – въпреки трите дни дъжд.

 

Декември

Изглед към кулата на Едуард III, замъка Уиндзор, Уиндзор, Великобритания
Sony DSC-R1, 37.5 mm, 1/1000 s, F9.0, ISO 400, Copyright © 2009 Стефан Янков

Посещението на замъка Уиндзор беше една от най-приятните ми еднодневни екскурзии извън Лондон. Самото градче Уиндзор е много симпатично, спокойно и зелено, с красиви паркове и атмосфера, изпълнена с история. Часовете, прекарани в замъка, са време, през което се научава много за историята на Англия и от което остават красиви спомени. Особено чаровна беше идеята при включването на аудио гида да чуеш лично обръщение от принц Чарлз, записано с неговия собствен глас (всъщност замъкът Уиндзор е официалната му резиденция). Престоят в Уиндзор приключи с приятен обяд в уютен ресторант, построен  през 14 век.

 

Бонус кадър

Цветен детайл от конструкцията на Tower Bridge, Лондон, Великобритания
Sony DSC-R1, 71.5 mm, 1/1250 s, F11, ISO 400, Copyright © 2009 Стефан Янков

Това беше един от онези редки моменти, в които фотоапаратът успява да превърне нещо ежедневно в изключително. Всеки може да разпознае прекрасно този мост по силуета му още от детските си години. И никой не обръща внимание на детайлите в конструкцията му дори и когато минава по него. А те са толкова уникални, колкото и самият мост. Чудесните цветове в тази снимка дължа на прекрас-ния ден (впрочем в Лондон сме имали почти само прекрасни дни и като атмосферни условия, и изобщо) и на моето любимо Sony DSC-R1. Една от любимите ми снимки за 2009 година.

 

Пътешествията ми през годината бяха възможни благодарение на професионализма на екипажите на следните авиокомпании:

Хартиеното издание на Пътешественик 2010 във формати Компакт и Елит беше отпечатано във Вертикал-7 ЕООД по истинска фотографска технология върху фотохартия FujiColor на голямоформатен фотографски принтер ZBE Chromira 50. За повече информация посетете в интернет: www.vertinet.com

Фотография и дизайн: Стефан Янков
Фотография на корицата: Дона Златанова

Успях да открия чисто математически каква е причината за отношението на Бойко Борисов към Сергей Станишев.

От доста време насам виждаме, че Станишев е оправданието на Бойко за всичко, което той не успява да направи. Математически това може да се формулира така:

Станишев = Оправдание (за Борисов)

От друга страна, всички знаем мисълта "Опрадванието е като задника - всеки го има". Това можем да запишем по следния начин:

Оправдание = Задник

Оттук като приложим свойството транзитивност между двете равенства, излиза, че е вярна и формулата

Станишев = Задник (за Борисов)

Което и обяснява защо се отнася към него като към такъв още преди да дойде на власт.

От много десетилетия у нас снегът по няколко пъти в годината изненадва местните власти и службите по почистването.

Тази порочна практика не се повлия нито от падането на комунизма, нито от многобройните смени на правителствата през 20-те години на прехода, нито от Бойко Борисов - кмета, даже и от Бойко Борисов - премиера.

Плановете на снега бяха трудни за разкриване, а злодеянията му - по-трудни за предотвратяване дори от отвличанията, извършвани от Наглите, на които беше сложен край след няма и две години.

Вчера обаче Столична община успя да изненада снега по чисто нов метод - чрез засада.

Снощи около 21 часа, когато може би още и облаци нямаше в небето, точно до кръстовището на Евлоги Георгиев и Христо Смирненски забелязах да го причакват със зареден догоре камион с пясък с включени светлини за специален режим на движение. Сигурен съм, че той не е бил и единствен.

При такава сериозна подготовка снегът просто се отказа от това да си хаби енергията да вали, да направи поледици и да създава затруднения на софиянци в сутрешния трафик - нещо, с което много успешно се беше справял вече два пъти през този сезон.

Впрочем според нашите метеоролози, а и според много сериозни световни метеорологични сайтове, очакванията за сняг в София към сутринта на днешния ден бяха за по-малко от сантиметър снежна покривка, и то с вероятност от около 40%. За разлика от утре, когато вече единодушно се очакват около 7 сантиметра.

Интересно ми е дали снегопочистващите фирми ще запазят ентусиазма си до утре сутринта, когато вече почти сигурно ще има какво да чистят, или до утре настървението им за яростен отпор на стихията ще прегори, умората от ненужно прекараната безсънна нощ ще ги налегне и ще го оставят да победи за пореден път.

Интересно ми е и колко ни е струвала тази засада, защото тези неща не стават без пари, доколкото разбирам от практиките при публично-частните партньорства.

Честно казано, не съм очаквал толкова успешно самозакопаване на Румяна Желева на изслушването й пред комисията по развитие на ЕС! Нейният провал там може да се окаже и първият забит пирон в ковчега на "успешното" управление на ГЕРБ. Не съм имал доверие в нея още от самата й поява в политиката, още повече че едно от първите неща, с които се изяви, беше назначаването за консул в Чикаго на скандалната Лила от Външно министерство, прочула се с качените лично от нея разголени снимки в интернет, да не говорим за не особено ясното й минало, което, няма какво да се лъжем, е изключително важно за един политик, особено пък ако той има амбиции за международна кариера на толкова високо ниво.

Оттам нататък обаче изглеждаше, че тя тръгва нагоре. Бойко Борисов я обяви за бъдещият български еврокомисар, последваха умерени медийни изяви, включително и успешно участие във ВИП денс, където тя се показа като човек с воля и хъс да се учи бързо (в случая на танци, но който може да усвоява бързо едно нещо, сигурно може и много други). Някъде на заден план обаче се е задавал и големият й провал, само че повечето от тези индикации ги забелязахме чак след него. И то докато и Желева, и Бойко Борисов се държаха все едно че тя вече е еврокомисар.

Можем да започнем от почти комичното заглавие на нейния постинг в нейния блог в blog.bg - "Да се състезавам с конете към Брюксел". После беше интервюто пред бТВ, в което Желева каза, че като еврокомисар ще се занимава с "всякакви наводенения, цунами и други...", което беше допълнено от водещата на новините със забележката, че "от геофизичния институт на БАН припомниха, че последното голямо цунами на територията на Европа е било през 1755 година в Лисабон". Посредствено-наивна беше и видеовизитката на кандидатката за еврокомисар: Желева седи и разговаря с някакви хора във виенска сладкарница Пролет, Желева позира на заседателната маса в кабинета си, като води видимо нагласен разговор с четирима мъже, Желева играе тенис (какво ли пък трябва да покаже това!?).

Разбира се, всичко това нямаше да има никакво значение, ако самата Желева не беше потресла комисията по развитие на Европейския съюз с умело забъркан микс от съмнително минало (а вероятно и настояще), слаб и грозен като произношение английски език и очевадна некомпетентност по доста въпроси, пряко свързани с бъдещите й професионални задължения.

В този смисъл може да се каже, че Антония Първанова направи услуга и на Желева, и на Бойко Борисов, и на всичките им почитатели, като им даде нещо толкова нужно в този тежък момент - ОПРАВДАНИЕ за провала. Вярно, както гласи един виц, оправданието е като задника - всеки го има. Но точно тогава те някак си го нямаха и именно това, че български депутат в Европейския парламент обърна внимание на неистините около конфликта на интереси, които Румяна Желева пробута вече и на европейците (а като не успя, опита по изключително наивен начин да смени темата), им даде шанс да обяснят откъде е дошъл големият провал и срам.

Бойко Борисов каза в интервю веднага след позорното изслушване, че случаят бил доказателство за верността на вица за българския казан в ада. Само че не е това точният виц. Ситуацията напълно се описва с друг виц - "На калпавата ракета космоса й е крив".

Според политиците от ГЕРБ Румяна Желева нямало да бъде отхвърлена, защото е тотално неподготвена за тази длъжност от всяка гледна точка (впрочем самият Бойко Борисов не можеше да каже нещо по-закопаващо я от "има много по-трагични еврокомисари"). Не, тя нямало да стане комисар, защото била ПРЕДАДЕНА от свой сънародник.

Впрочем какво ни учудва в тази реакция? Нима и на ГЕРБ още от първия ден, та и до днес, не им е криво я предишното управление, когато става дума за бюджета или магистрала Тракия, я снеговалежът в София, който всеки път започва в най-неудобния за чистене час, та само да плащат, без някой всъщност да чисти!?

И какво изобщо значи ПРЕДАДЕНА?! Предаден от свой сънародник е бил Левски, защото се е борел за освобождението ни от турско робство, а някой го е издал на нашите ВРАГОВЕ и така го е лишил от възможността да продължи борбата. Да виждате нещо общо между това и "предаването" на Румяна Желева от Антония Първанова? Европейският съюз нашите врагове ли са? Румяна Желева за нашата свобода от игото на Европейския съюз ли се бори или за своята кариера и богатство (и тези на своя "вожд")? Нейният конфликт на интереси наше тайно оръжие в справедливата борба срещу европейските тирани ли е било?

Трябва да си много извратен, за да кажеш, че е лошо да се бориш срещу лъжата и за това политици на отговорни постове да стават колкото се може по-чисти и качествени хора! Както и за да кажеш, че българите трябва да се подкрепят само защото са българи, без значение дали заслужават подкрепа. И всичко това се случва в началото на второто десетилетие на 21 век, когато не само че светът е глобализиран, но и ние вече сме равноправна част от Европейския съюз. Не, Ганьо продължава да вижда във всичко свои и чужди и винаги иска да прецака чуждите, за да уреди своите! И е напълно убеден, че и другите правят така, с което и си обяснява защо те са напред, а ние - на опашката.

Не мога да кажа, че ме е срам, че съм българин само защото и Румяна Желева е българка и като такава очевидно излага България много сериозно. Аз нямам никаква вина за това, че тя е била издигната като наш кандидат - срамът трябва да си го бере този, който я е харесал и й е поверил подобна отговорност. Истински ме е срам обаче от пещерния патриотизъм, на който ставаме свидетели всеки ден!

Не знам помните ли оня виц, в който един човк дошъл със съпругата си при психиатъра със страното оплакване, че винаги, когато е в спалнята, вижда под леглото си голям зелен крокодил.

- О, това е познат синдром - успокоил го лекарят - можете лесно да го преодолеете с автотренинг. Важното е да си повтаряте непрекъснато "няма никакъв крокодил, няма никакъв крокодил". След две седмици елате на контролен преглед, но смятам, че дотогава всичко ще се е оправило.

Изминали двете седмици, човекът дошъл отново при психиатъра и той го попитал:

- Е, как сте днес, изчезна ли вече крокодилът?
- Ами докторе, определено следвах вашия съвет, много пъти си повтарях, че няма никакъв крокодил, дори вярвам, че няма никакъв крокодил, обаче колкото и да си го повтарям, продължавам да го виждам!
- Нищо, няма да се притеснявате, понякога тези неща не стават чак толкова бързо. Продължавайте по същия начин и ще видите как скоро крокодилът ще изчезне! Елате отново на контролен преглед след две седмици.

Отишъл си отново пациентът, но след две седмици не се появил на прегледа. Лекарят си казал, че явно човекът се е оправил и затова е решил, че няма за какво повече да идва. Минали много месеци и един ден случайно срещнал съпругата му на улицата:

- Е, как е вашият съпруг, явно проблемите с крокодила му се оправиха. Не дойде на контролен преглед и изобщо не ми се обади повече...
- А, не, докторе. Не се оправиха. Малко след втория преглед при вас го изяде крокодилът.

Дотук с вица, а сега нека се върнем към реалността.

Днес пътувах с колата час и петдесет и две минути от дома до офиса (нормално взимам това разстояние в този час за 15, максимум 20 минути), и то при положение, че навън има по-скоро следи от сняг, а не истинска покривка. За сметка на това обаче почти по всички улици, по които минах, имаше тънък лед и беше невероятно хлъзгаво.

Точно както и при първия сняг малко преди Коледа, никъде по улиците не личи снегопочистващите фирми да са направили нещо, а това, че шофьорите в задръстванията са по-спокойни и по-толерантни, отколкото са били в предишните години, според мен това се дължи изцяло на кризата - просто нямат толкова важни неща, за които да бързат. Но иначе положението с почистването не е било по-зле никога досега - дори и при кмета Бойко Борисов, който също използваше главно силите на природата, за да се справи със снега по софийските улици.

За сметка на предишните случаи обаче, днес по медиите - и по телевизията сутринта преди да изляза, и по радиата, които слушах по принуда, докато бях на пътя, не се казваше абсолютно нищо за това, че има голям проблем, за това къде са непреодолимите тапи и как човек може да си подобри поне малко положението, като опита да ги избегне. Нищо. Дарик (считащ себе си за информационен лидер) повече от час разискваше възможно ли е и по какви методи най-лесно може да стане отказването от цигарите. Радио Фокус бегло споменаваше в новините, че движението в столицата се извършва "при зимни условия", и то след като преди това ни уверяваше, че още от снощи снегопочистващите фирми са излезли и са започнали да обработват стръмните участъци и мостовете, за да осигурят проходимост на градския транспорт, който пък изоставал от графика си с някакви си 15-20 минути. Като гледах с колко "изостават" леките коли и как по пътя имаше и спрели насред платното и свалили пътниците превозни средства на градския транспорт, нещо не бях склонен да им вярвам, но все пак те бяха най-близо до истината. Всички останали наблягаха само на музиката.

Е, нямате ли чувството, че живеем във вица за крокодила под леглото!?

Дойде и този момент - Bulgaria Air отново да ме впечатлят с добра оферта в последния момент преди полета, да имат и повече от удобни дати и часове на полетите за дестинацията, която ме вълнува, и да си купя отново билет от тях, при това онлайн, при това безпроблемно (макар и малко дървено с този EPay и твърде бюрократично с всичките данни, които ми искаха при покупката - нещо, което не прави нито една друга авиокомпания, която съм ползвал).

Но не за това ще ми бъде разказът.

Винаги, когато летя с нашия национален превозвач, изпитвам някакво смесено чувство. От една страна - самолетите са си хубави (а този път бяха направо прекрасни), техническата история на полетите (track record) на авиокомпанията е завидна, пилотите са истински професионалисти и начинът им на каране радва сетивата, обаче човек така и не може да се отърве от мисълта за оня виц, в който стюардесата попитала пътника:

- Господине, за вас обяд?
- А какъв избор имам?
- Да или не!

Не че вицът е далече от истината - в края на краищата в Bulgaria Air всички получават сандвич от влажно рехаво бяло сусамено хлебче с кашкавал, някакво свинско филе и струва ми се, маргарин, и шанс за нещо различно пътниците имат само ако са си заявили специално меню още при купуването на билета (при останалите авиокомпании поне чуваш въпрос от типа на "шунка или сирене", което автоматично урежда повечето проблеми на мюсюлмани и вегетарианци, без да им се налага да предявяват някакви специални претенции). Но всъщност менюто на авиокомпанията не е чак лошо - например по отношение на напитките то даже превъзхожда доста от европейските авиокомпании, които напоследък масово спестяват от лекия алкохол, който преди беше типичен за всички нормални авиокомпании.

Но всъщност и за това няма да говоря днес.

Ще говоря донякъде за малко наивното им отношение към сигурността, и далеч повече - за най-големия проблем на техните полети - българските пътници.

И така, случка първа, или допустимо ли е да се правят компромиси със сигурността на полета.

30 декември 2009 година, следобеден полет за Лондон, запълнен самолет, всичко върви по график и петнайсетина минути преди излитането всички пътници са вече на борда на самолета. Тече стандартната българска борба за това всеки да заеме колкото се може повече място в багажното отделение над главите ни (и да си сложи така багажа, че за тези след него да е трудно да намерят място и за своя багаж). Вследствие на тази борба из салона има някакво хаотично движение на хора, които спокойно могат отдавна да са по местата си, но тъй или иначе нещата все още са в рамките на нормалното. По време на това хаотично движение ми прави впечатление, че насред нормално облечените хора на борда имаше и един малко по-нестандартен типаж, който си мислех, че принадлежи на миналото - едро телосложение, къса черна коса, която показва нагънатия като кожа на шарпей врат, къса тениска, която показва част от тлъстинките в зоната около кръста и... долнище на анцуг. Мина и изчезна нанякъде, така че дори го и бях забравил за миг.

Спомних си го, когато чух стюардът да говори на дамата зад мен нещо такова: "Извинявайте, забелязахте ли дали едрият господин, който седеше до вас, имаше и друг багаж, освен този, който си взе със себе си, че той се отказа да лети и слезе от самолета?"

Като чуя такова нещо броени дни след историята с неуспешния атентат в Детройт, определено ушите ми се наострят, въпреки че спокойно може да се каже, че съм от хората, които изобщо не се страхуват да пътуват със самолет. Но едно е да не се притесняваш от това какво ти е приготвила съдбата, съвсем друго - да си безразличен към един несериозен поглед към сериозен проблем.

Отговорът на дамата беше нещо от типа на "Ами май не", но от тона (а и по логика) мисля, че това не значеше нищо, освен че дамата изобщо не е обърнала внимание нито с какъв багаж е дошъл човекът, нито с какъв си е тръгнал. Да не говорим, че не мисля, че тя изобщо имаше идея, че той ще си ходи, та да го гледа с какво тръгва напред в салона.

Стюардът обаче видимо хареса отговора и замина към предната част на самолета. Аз почаках 2-3 минути, за да видя какво ще се случи, но не изглеждаше да се случва каквото и да е, затова реших, че са дошли моите минути. Отидох при него и започнахме следния диалог:

- Извинявайте, случайно дочух разговора ви с дамата зад мен, и това което чух като отговор, на мен изобщо не ми хареса.
- Защо, какво имате предвид?
- Ами някакъв човек си е тръгнал от самолета преди той да излети, като преди това е влязъл в него с неизвестно какъв багаж, а вие се задоволявате с отговора на жена, случайно седяща до него, която надали изобщо му е обърнала внимание, и която при това отговаря с "май".
- Е добре де, какво повече искате да направим?
- Е как какво повече!? Ако това беше в САЩ, сега всички пътници щяха да са свалени от самолета с ръчния си багаж и да си го разпознаваха. Но да речем, че това е прекалено драстично и бихте могли просто да помолите всеки от пътниците да си разпознае ръчния багаж на място и да видите дали ще остане нещо, което никой не знае на кого е.
- Ама няма от какво да се притеснявате - чекираният багаж на пътника ще бъде свален, а ръчният е минал на скенер, така че дори и сега да се намира в самолета, в него не може да има нещо опасно.
- А да се сещате, че и ръчният багаж на нигерийския студент при неуспешния атентат в полета за Детройт преди няколко дни също беше минал на скенер и в него не беше открито нищо опасно!?
- Тъй или иначе, аз и вие не ги решаваме тези неща, има си процедури, а пък крайното решение винаги е на командира на полета.
- Значи искате да ми кажете, че командирът решава дали да пристигнем живи!?
- Разбира се!

Тук погледнах доста въпросително-невярващо. Не вярвах, че някоя процедура може да гласи "попитайте съседа на слезлия пътник дали случайно не е видял имал ли е той и друг багаж, освен онзи, с който всъщност изобщо не го е видял да си тръгва и ако той ви каже, че май не е имал, значи всичко е наред". И второ, струваше ми се малко глупавичко командирът да решава дали ние ще живеем. Да не говорим, че е глупаво да го решава дори и за себе си, ако го прави по време на работа ;-)

- А вие всъщност информирахте ли го?
- А вие как мислите! (наистина не бях забелязал да е ходил до пилотската кабина, но може и да съм пропуснал).

Към нас вече се бяха присъединили и две стюардеси и любопитно слушаха какво си говорим, а аз реших, че вече съм казал достатъчно и е време да си седна обратно на мястото, за да видя какво ще се случи по-нататък.

След 2-3 минути се оказа, че не съм говорил напразно и признавам, че бях много доволен от реакцията. Точно онова, което препоръчах - разпознаването на ръчния багаж от страна на пътниците на място в кабината, беше проведено като процедура, отне не повече от 5-6 минути общо, а накрая дори получих нещо като отчет от кабинния състав. :-)

Опасен "забравен" багаж нямаше - явно човекът си беше тръгнал след някое телефонно обаждане и не ми се спекулира какво биха могли да са му казали, та да се откаже да лети, но във всеки случай причината за тръгването му не е била в това, че смята да взриви самолета с нещо, което е оставил в кабината. Но това, което имаше значение, беше че и онази вероятност не може да бъде изключена, преди да се направи описаната проверка.

След това полетът премина великолепно, както и можеше да се очаква при този самолет и тези професионалисти в пилотската кабина, с които знам, че винаги разполагаме.

Разбира се, излишно е да казвам, че след кацането нетърпеливите пътници само чакаха самолетът да понамали, и въпреки че е по средата на пистата и изобщо не е паркирал, станаха и започнаха да си вадят багажа, за което моментално бяха сритани от стюардесите. Но това не изненадва никого - подобно поведение е характерно за нашите пътници, когато летят дори и с други авиокомпании, какво ли остава - когато си се чувстват на своя земя - в Bulgaria Air.

И с това плавно ще преминем към случка втора, или как българските пътници са най-лошия елемент от обслужването на Bulgaria Air.

Когато предлагаш някаква услуга, ти не можеш да си избираш клиентите. Това е факт. Но определено можеш да ги караш да спазват някакви правила, които да гарантират, че останалите ще могат да се наслаждават на качествена услуга, а и самият ти няма да се провалиш, което в случая на авиокомпания в най-лошия случай може да означава да убиеш много хора.

И така, за какво говоря?

Този път ще се спра на полета на връщане от Лондон при същото ми пътуване, вече на 2 януари от новата, 2010 година.

Определено няма да говоря за това, че полетът закъсня с 3 часа и 15 минути - това се случва - особено при режима, в който се ползват самолетите при повечето авиокомпании в последно време, те са същински совалки, и ако един полет в началото на деня закъснее, всички след него също закъсняват, често и още повече, заради начина, по който летищата обслужват самолетите. Няма да говоря и за храната - при нея разлика нямаше, пък и тя далеч не е толкова важна, колкото доброто кацане.

Ще говоря за една пътничка, която седеше от лявата ми страна и която с поведението си беше срам не само за Луи Вютон, чиито дамска чанта и малко куфарче носеше със себе си, но и за авиокомпанията, чиито правила нарушаваше и с която на практика се подиграваше. Разбира се, когато един човек се държи неуважително, това е срам за самия него, стига той да е способен на подобни усещания. Но когато този, чиито правила се нарушават, приема това с лека ръка и го оставя да ги нарушава, това е срам за него и обида за останалите клиенти, които спазват правилата.

ОК, дамата беше изпила две бири на борда, но не вярвам всичко, което последва, да има нещо общо с тях.

Първото странно нещо, което забелязах в поведението й, дойде някъде по средата на полета, когато тя извика една от стюардесите и започна да я разпитва за причините за закъснението. Те бяха повече от логични - сутрешният полет за Берлин (със същия самолет) не е могъл да кацне в Берлин поради много лоши атмосферни условия, наложило се е да кацне в друг немски град, след това очевидно още закъснение е дошло и от това, че пътниците от Берлин за България е трябвало да бъдат или изчакани до този друг град, или пък самолетът е трябвало да се върне до Берлин и да ги прибере (не разбрах кое от двете, но няма и особено значение). Реакцията на това изключително подробно и професионално обяснение беше, че някой ще трябва да си понесе отговорността за това закъснение, а коментарът на стюардесата, че проблемите с атмосферните условия не са нещо, за което авиокомпанията носи отговорност, доведоха до още контракоментари от типа на "да, аз знам, че вие самите не сте виновни за това, но някой от авиокомпанията все пак е". Дотук обаче виждах само странно и нервно поведение и леееко надвишаване на собствената важност ;-)

Между другото, тук му е мястото да отворя една скоба и да похваля именно тази стюардеса (бих искал да знам и името й, но не можах да го видя, но вярвам, че ако Bulgaria Air решат да я наградят, няма да имат проблем да установят коя е) за невероятния й професионализъм. След като проведе целия този с невероятно спокойствие, дотолкова, че накрая пътничката нямаше какво друго да каже, освен едно "извинявайте, че ви занимавах толкова дълго време с нещо, за което не сте виновна самата вие", отговорът на стюардесата беше "Няма проблем, за мен беше удоволствие да си говорим", а тонът й беше все така спокоен и уверен. Трябва да си наистина страхотен професионалист и човек, за да намериш сили да кажеш това на някой, който в този момет би трябвало да ти се иска да риташ по земята заради несправедливите обвинения, които той абсолютно безпричинно ти е отправил.

Дойде обаче време да кацаме. Всъщност още при излитането ми беше направило впечатление, че дамата си беше извадила телефона, който беше включен и нещо му поцъка по копчетата, но реших, че просто го е превключвала на flight mode. По-късно тя вече се беше преместила на празното място вдясно и зад мен, точно до пътеката, където явно при загасените лампи точно преди кацането стюардът от задната част на самолета беше забелязал също светещия дисплей на телефона й и специално се отвърза, стана и дойде, за да я помоли да си го изключи. Явно, че тя привидно се беше съгласила, защото той си отиде обратно отзад.

Но не щеш ли, в мига, в който задните колела докоснаха пистата, чух проведен на доста висок глас разговор по мобилния телефон:

- Пристигнахме! Най-после! Два часа и половина полет! Три часа закъснение! Разговорът продължи с още няколко подобни реплики, явно отправени към отсрещния абонат, от които бяха ясни няколко неща:

1. Телефонът на дамата беше включен далеч преди това да е разрешено, защото когато идваш от роуминг, намирането на нов оператор отнема известно време, доста по-дълго от времето при просто включване на загасения апарат.

2. Тя не просто нарушаваше правило за сигурност, но и го правеше във възможно най-опасния за това момент - точно преди и по време на кацането, когато всякакви влияния върху навигационните системи и комуникациите на самолета трябва да бъде сведено до минимум.

3. Доста пътници станахме свидетели на грубо, просташко и несанкционирано нарушаване на правила, които всички са приели да спазват, за да се осигури максимална сигурност на полетите.

Такова поведение не би могло да остане ненаказано в нито една друга европейска авиокомпания, а в няколко от тях пътник с подобна проява го очаква не само глоба от порядъка на поне 1000 евро, но и арест след приземяването на самолета.

Не и в Bulgaria Air, където, както и навсякъде в България, правилата служат за това да има какво да се нарушава. Направо се чудя как още не са почнали да пушат в тоалетните, ама сигурно е заради димните детектори и сирените, които те биха активирали.

Има ли някакви общи изводи от тези две истории?

Според мен - да.

1. Имаме си чудесна авиокомпания - с хубави самолети, талантливи пилоти и симпатичен и приветлив кабинен състав. Можем и трябва да се гордеем с нея, още повече че нещата, с които можем да се гордеем основателно, изобщо не са много.

2. Тази авиокомпания трябва да направи нещо съвсем малко, но много важно - да покаже на пътниците, че спазването на правилата не е само мерило за тяхната култура, а нещо абсолютно задължително. И който не ги спазва, трябва да си плаща за това.

3. За да се случи обаче това, кабинният състав трябва да се държи със самочувствие и строгост и да се освободи от ужасно вредното разбиране, че клинетът винатги има право. Не е невъзможно, след като германци, швейцарци или англичани могат да го правят. Но трябва да си повярват още малко и да бъдат подкрепени от своите ръководители.

Ами... това беше от мен за днес ;-)

P.S. Много бих искал освен в блога си, да изпратя това и на ръководството на самите Bulgaria Air, но поне от техния сайт не можах да намеря никакъв контакт с нещо повече от службите за информация за полетите и за продажба на билети. Разбира се, имах опцията да пиша и на office@air.bg, но това ми звучи толкова несериозно, че нямам намерение да го правя. От друга страна, от предишен случай, в който бях писал за сайта на Bulgaria Air, имам спомен, че техен човек откликна на моя пост, така че се надявам и сега той да е сред моите читатели и евентуално да ми помогне този постинг да стигне до там, където може да предизвика някакъв коментар и, дано - и някаква промяна.

Винаги съм си мислел, че мошениците източват кредитните карти само на балъците. Днес обаче, след над 8 години използване на тази благина на цивилизацията за пазаруване онлайн, това най-после се случи и на мен. Въпреки че съм 100% сигурен, че в нито един момент не съм използвал кредитната си карта по безотговорен начин - никога не е била оставяна без надзор, никога не е пъхана в банкомат, никога не съм плащал с нея в съмнителни сайтове и на всичко отгоре преди по-малко от година беше сменена с друга по инициатива на банката заради подобни проблеми с голяма серия от VISA карти, все пак данните й някак си са изтекли и някой си купи някаква дрешка за малко над 200 паунда.

За щастие SMS известяването (много ми харесва тази услуга) ме уведоми за проблема сигурно няма и минута, след като беше извършена транзакцията. Като ми премина изненадата (10 секунди), веднага звъннах на телефона за откраднати карти на банката. След още минута разговор вече ми беше блокирана, за да се избегне риск от още злоупотреби. Дотук добре, и ако и всичко беше продължило толкова слънчево, сега нямаше да имам за какво да пиша.

Само че в България нещата рядко се случват безоблачно и дори и когато има всички предпоставки за това, все ще се намери кой да ги усложни - и то по начин, че да се чудиш да се смееш ли, или да ревеш.

И така, логичният ми следващ въпрос беше

- Добре, картата е вече блокирана, а сега какво да правя?

Крайно нелогичният отговор обаче беше:

- Сега изчакайте няколко дена, за да ви се осчетоводи транзакцията, и след това отидете в някой клон на банката, за да подадете заявка за оспорване на транзакцията.

Тъпо, нали? Да, и на мен така ми се струваше, и реших да опитам да потърся в диалог някакво по-добро решение.

- След оспорването, което се разглежда в рамките на 1-2 месеца, парите ще ви се върнат по сметката. Пропуснаха да ми обяснят, че ще се върнат, намалени с 10%, но не повече от 20 лева (за разглеждането на случая), ама нейсе.

- Добре де - попитах аз. Нали тези пари са току-що взети от картата? Няма и 10 минути от момента на плащането? Не може ли да се направи нещо просто за да не се състои доставката на стоката на измамника?

- Не, нищо не може да се направи - беше отговорът. Системата работи по такъв начин, че банката няма как да откаже да даде парите на търговеца.

- Добре бе, хора. Аз ви докладвам за измама. При това по гореща следа. Нямате ли как да направите нещо, за да я предотвратите тази измама!? Сигурно имате нужните контакти и с VISA, и с търговеца отсреща, и с полицията тук и във Великобритания - можете да направите много неща или за да спрете доставката, или за да заловите този, който си е поръчал дрехата!

- Това не е наша практика. Ако вие искате, можете да подадете жалба в полицията.

Тук вече нямаше какво повече да кажа, затова преминах към най-логичния въпрос.

- Добре, а има ли смисъл аз да се свържа с търговеца и да му кажа, че не съм правил аз тази поръчка?

- Ами разбира се, можете да го направите, и ако той не е изпратил още стоката, може да върне парите в картата веднага.

Почувствах се като в оня виц, в който лъвът тероризирал цялата гора, като всеки път като срещнел някое животно, му казвал примерно "Ти ще си ми за обяд в понеделник, ще те чакам пред бърлогата си в 12:00 часа. Въпроси има ли?". Животните се панирали, всичките казвали "ОК, ще дойда, нямам въпроси", лъвът си записвал резервацията в един тефтер. След това отивали да си оплакват жестоката съдба и последните дни от живота си. Един ден лъвът срещнал заека и му казал традиционната реплика. Само че заекът казал, че има един въпрос. "А може ли да не идвам?" - попитал той. "Може бе, Зайо, може!" - отговорил лъвът и го задраскал от списъка.

Та излезе, че мога да спра сделката и да попреча на измамата да се случи. След 5 минути го бях направил. Хората в магазина бяха изключително любезни, попитаха ме за точната сума, за часа на транзакцията и за моето име, и казаха, че няма никакъв проблем и заявката на "купувача" ще бъде спряна, стоката му няма да бъде доставена, а парите ще ми се върнат по сметката. При това - най-вероятно 100% от тях, както се случва винаги при някаква отказана поръчка или погрешно платени пари.

Какви бяха предимствота на моя вариант пред официално препоръчания от банката?

1. Измамникът няма да си получи стоката, която вече мисли, че му е в кърпа вързана. Струва ми се, че това е едно ГОЛЯМО предимство.

2. Банката няма да се занимава с безумни кореспонденции с VISA, в които да се мъчат да изяснят има ли измама или няма, и така да губят ценно време и на служителите на банката тук, и на тези на VISA някъде в САЩ (предполагам).

3. Няма да губят и пари - независимо дали те самите или онези, които им застраховат рисковете от подобни случки. Мисля, че и това е едно достатъчно голямо предимство.

Единственият "недостатък" на моя вариант беше, че от него банката нямаше да получи 10% от оспорената транзакция като такса за самото оспорване. Но това ми прилича на личен лекар, който ти препоръчва за лечение на настинка да се изкъпеш и да излезеш на балкона гол, за да може да хванеш бронхопневмония, от чието лечение вече може да спечели доста повече.

Почувствах се много горд от постигнатото и се обадих отново на банката, за да ги уведомя, че съм успял да спра сделката и да питам какво трябва да направя, за да имам възможно най-скоро все пак действаща карта - очевидно на тази вече не може да се разчита, след като данните й са изтекли и се намират в ръцете на мошеници.

- Няма проблем - казаха ми - трябва да ви я пуснем за преиздаване, ще ви струва 30 лева.

- Добре де, защо да ми струва 30 лева?! Тя и без това изтича през януари, когато ще ми я преиздадете безплатно!?

- А, може и така - просто изчакайте до януари.

Тук вече в мен се обади бизнесменът и се чудеше да плаче, или да се смее на анти-бизнес логиката на безгрижната служителка. Вместо да направят всичко възможно да получа нова карта по най-бързия начин, за да мога да пазарувам с нея, което е изключително вероятно покрай предстоящите празници, те ме съветват да почакам един месец, през който да бъда без карта, което значи - без шанс те да спечелят нещо от моите покупки.

МТел може и да са гадни за някои неща, но когато някой от нашата група си загуби СИМ картата (която със сигурност струва повече от пластиката на кредитната карта), до 24 часа по куриер получаваме безплатно нова карта, защото те разбират прекрасно, че всеки ден без карта означава време, през което не можем да им даваме пари.

Но в тази банка ми дадоха избор - или да си платя (за нещо, което изобщо не е по моя вина, при това проверих в тарифата - изрично е записано, че тези пари се дължат за "изгубена или увредена карта", а моята си е жива и здрава), или да постоя без карта в най-силния за търговията месец в годината - време, пред което нищо чудно от покупки да изкарат от мен много повече, отколкото от това да ми извият ръцете за преиздаване на една карта, която е дискредитирана съвсем не по моя вина, а поради несъвършенството на самата система.

Е, въпросът вече е отнесен на по-високо ниво, заедно с името на "инициативната" служителка. Надявам се и на скорошен отговор. Ще пиша :-)

Днес хвърлих едно око на Станция Нова, която този път започна с новия стар Сблъсък.

Първото, което ми направи впечатление, беше това, че SMS-ите, с които се гласува за една от двете противоположни позиции в спора, много са поскъпнали - от 0.25 лв., когато предаването беше в бТВ, до 1.20 лв. в Нова. Или Иван и Андрей много са се надценили, или съпругите им много харчат, или останалата част от 8-часовото предаване е на загуба, или просто босовете в Нова са по-алчни от онези в бТВ (макар че би било странно точно това).

Но ако беше само това проблемът, изобщо нямаше да си хабя клавиатурата.

И самият Сблъсък, а и следващите части на предаването, на всеки 30 минути (според мен) се прекъсва от така наречения SMS аукцион - рубрика, в която единственото хубаво нещо е Бианка (само дето се оказа, че мисли, че тунер значи усилвател и на всичко отгоре заплаши, че следващия път ще говори вече и за квантова механика).

Въпросният SMS аукцион се състои в опит да се "продаде" един плазмен телевизор (42-инча, с дигитален тунер и скромната резолюция от 1024/768 пиксела) за възможно най-ниската уникална цена, която бъде предложена от някой от зрителите и участници в търга.

Дотук добре - грехът да караш хората да пускат SMS-и не е с нищо по-различен от този в купищата други предавания, които правят същото. Правилата също не са точно нечестни, въпреки че шансът изобщо не е на твоя страна, особено при повечко участници.

Истинският грях е, че доста от времето на картечните откоси на Бианка е посветено на това да те убеждават какъв връх на сладоледа е този телевизор, за който трябва да играеш. Съгласен съм, че това колко огромен е един телевизор от 42 инча, е въпрос на субективна преценка - може би просто Бианка е дребничка и 42 инча й се струват много. Бих се съгласил също, че и резолюцията от 1024/768 на нея й се струва невероятна - представяш ли си, ЦЕЛИ 1024 пиксела, а!? В края на краищата нека припомня, че за въпросната девойка тунерът е усилвател.

Обаче не съм съгласен, че можеш да твърдиш безнаказано, че това "чудо на техниката" струва "най-малко 2000 лева", при положение, че най-проста проверка за 30 секунди в сайта на Техномаркет показва, че интервалът на цените за този клас телевизори е в зоната между 900 и 1200 лева с ДДС.

Можете да видите, че съм включил всички описани от водещата параметри - 42 инча, плазма, 1024/768, дигитални тунери, всички марки. При това изобщо не вярвам, че в предаването са взели най-скъпия.

За да видите картинката в пълен размер, кликнете върху нея.

Това изобщо не е невинна грешка, тя е съвсем умишлена и иска да накара колкото се може повече нещастници да пуснат SMS и да си платят за това, че гледат. А това ми се струва, че трябва да бъде наказано.

Че в рекламите по принцип се казват много лъжи, това го знаят всички. Напоследък обаче положението ми създава усещане за епидемия...

MoneyGram ни лъже всеки ден, че изпращането на пари от Гърция струва само 6.50 евро, а от Испания - 7.50 евро. И никой не обяснява, че това не се отнася за произволна сума, а вероятно - само за някаква минимална. А може би да е и само в събота от 7 до 9 часа сутринта, примрено.

МТел лъже с пълно гърло, че всички преминават в новото семейство (не й ли се казваше фамилия на тази основна градивна клетка на мафията), където ще говорят за 1 стотинка на минута към всички фиксирани мрежи срещу 6.90 на месец. И никой не ти казва, че това с едната стотинка е валидно само за първите 3 месеца и при това май не се отнася изобщо за варианта, при който месечният ти абонамент е 6.90.

Здравната каса ни лъже, че като си плащаме осигуровките, ще получаваме безплатно здравеопазване. А когато все пак един път опрях до нужда от медицинска помощ, се оказа, че направлението може да ми осигури безплатен преглед в болницата само ако се съглася да почакам до следващия месец. Понеже не можех (да речем, че не бях сигурен, че ще доживея до следващия месец без медицинска намеса), се наложи да си платя като всеки нормален... неосигурен (т.е. като един от всички онези, които държавата всъщност иска да ни убеди, че са почти престъпници).

А вчера от Сони България ми обясниха, че матрицата на 4-годишното ми джобно дигитално апаратче DSC-T33 подлежи на безплатна смяна, тъй като то е от модел с доказан фабричен дефект, който фирмата е решила да отстранява при възникването му в целия свят независимо от това дали уредът е в гаранция или не. Похвално! Пращам аз апаратчето в сервиза (с който предварително съм говорил и са ме уверили в безплатната услуга, която ще ми предоставят) и на място се оказва, че "безплатният" ремонт ще ми струва... 24 лева. "За диагностика, разглобяване и сглобяване", както ми поясниха. Самата смяна на матрицата обаче щяла да е безплатна. От диагностика, както се сещате, нужда нямаше, защото дефектът се вижда точно за 3 секунди чрез включване и 1 щракване, а смяната на матрицата изобщо не си я представям без разглобяване и сглобяване.

Та така... На мен ми писна. Но имам чувството, че само аз виждам тези лъжи. Или греша?

Не обичам риалити шоута. Но все пак, когато чух за "Цената на истината", идеята ми се стори доста интересна и си помислих, че от това може да излезе нещо интересно. Само че реализацията определено ме разочарова.

Но не толкова заради това, че изобщо не става ясно как въпросният детектор мери биологичните показатели на участниците (освен да са им завряли датчиците ректално и да измерват искреността им по силата на стискането там), иначе по ръцете им не виждам закачено нищо, а знам че това е ключово за един детектор на лъжата. Но хайде, да речем, че продуцентите са по-напред технически, отколкото ние можем да си представим, и са намерили начин да разбират кога играчът лъже и кога казва истината.

Въпросът е какви истини им се налага да казват на тези хора и струва ли си цената.

Признавам си, гледал съм само две издания, и то не от първата минута. Само че мисля, че те са ми напълно достатъчни, за да имам мнение и да направя няколко генерални извода.

1. За шоуто задължително се избират хора, които имат особено неприятни тайни за споделяне. Иначе казано, и да бях кандидатствал, посмъртно нямаше да ме вземат, защото нямат с какво да ме изобличат и унижат. Забелязвам и че избират само обикновени хора, но причината за това е по-скоро във факта, че надали някой известен би се подложил на подобно унижение и разрушаване на личността за някакви си 5-10 хиляди лева.

2. На организаторите не им стига, че унижават жертвите (не мога да ги нарека играчи, защото са си едни напълно обречени жертви, които дори и по някое чудо да си тръгнат с 200,000 лева, животът им със сигурност ще е много по-гаден след шоуто), но държат и да го правят пред техните родители, съпрузи, деца и други близки роднини. Колкото повече - толкова по-добре.

3. Цялото шоу разчита само на един вид "грехове" - сексуалните. Но затова пък навлиза в такива дълбини, че ум да ти зайде. Лесбийски връзки, връзки с млади мъже, тройки, еякулации и какво ли още не се размахват пред публиката, все едно че часът е 1:00 след полунощ!

Ето какво имам предвид...

Едната дама (и двете омъжени впрочем) беше принудена да си признае за многобройни лесбийски връзки по времето, когато е била в армията, както и с една продължаваща такава, практикувана понякога дори пред нейния съпруг, като сексът при въпросната връзка й харесва значително повече от този с мъжа й. Представете си радостта в очите на нейните майка и баща (всъщност осиновители), когато слушаха подробностите, разгърнати в поне 7-8 въпроса.

Другата, 35-годишна, омъжена и с 16-годишен син, макар и не нейно дете, беше уличена във връзка с 19-годишен младеж, с който за 3 дена правила секс над 10 пъти, без презерватив, опасява се, че може и да е бременна от него, харесва секса с него повече от този с мъжа си (много ясно, ама защо пред хората) и на всичко отгоре би искала пак да е с него. И тук зрители на падението бяха нейните родители, нейният брат, нейният съпруг и неговият 16-годишен син.

И точно когато имаше гарантирани 5,000 лева (и можеше да се откаже) и се беше устремила към 10,000, беше зашлевена с въпроса "вярно ли е, че стоиш със съпруга си само заради парите", на който тя отговори с НЕ. Отговорът изглеждаше съвсем логичен, защото преди това успешно беше преминала през въпроса "Обичаш ли съпруга си", на който отговори с ДА, но тук "детекторът" издаде присъда ЛЪЖА и така симпатичната иначе дама трябваше да си тръгне не само с развалено семейство и разочаровани родители и син, но и без една спечелена стотинка. Как да не си зададе човек въпроса за какво й трябваше да руча жабето.

Не че и 10,000 лева щяха да са добра цена, за да си съсипеш имиджа и семейството, но при 0 лева и 0 стотинки вече не може да се говори за цената на истината, а само за цената на унижението. И май изводът е, че истината е безценна, а унижението - безплатно. :-)

Това беше от мен. Пък който си няма друга работа, да гледа! :-)

Днес ми хрумна едно радикално предложение за преборване на корупцията - веднъж и завинаги.

Вдъхновението ми дойде от възможностите на започналото наскоро ТВ шоу "Цената на истината". В него мощта на технологията за разпознаване на лъжата се прахосва, за да ни показват кирливите ризи на Сульо и Пульо - нещо, което наистина не интересува никого, освен малцината, които ги познават. А какво знаем, Сульо и Пульо затова се казват така - защото почти никой не ги познава, и защото си приличат - и помежду си, и с Кульо, Тульо и Шульо.

Така че това шоу не го чака особено бляскаво бъдеще - мога да го кажа още сега. Но нещата изобщо не са загубени и в него всъщност има много, много хляб. За да се постигне успех обаче, са необходими 5 промени.

1. Трябва да се смени профилът на участниците. Вместо Сульо и Пульо в шоуто трябва да бъдат поканени за участие министри, депутати, кметове, общинари и представители на полицията и съдебната система (сигурно пропускам и още някого, но списъкът винаги може да се допълни).

2. Трябва да се промени начинът, по който се прави кастинг. Както се сещате, това са много хора, така че задължително ще трябва да има кастинг. Само че той не може да бъде като другите кастинги. Не може да се чака кандидатите сами да дойдат и да искат да се включат в шоуъп - те трябва да бъдат номинирани и канени официално. За номинации може да се разчита на журналисти, на полиция, на разследващите органи и защо не - на препоръки от приятели и колеги.

3. Трябва да се направи една дребна законодателна промяна. Както се сещате, много е възможно поканените потенциални участници да нямат желание да играят в шоуто - примерно защото не им трябват 200,000 лева (даже е изключително вероятно да не им трябват). Затова е необходимо всеки, приел да бъде на длъжност, от която се управляват обществени средства, независимо дали избран или назначен, да подпише една декларация, според която от този момент до края на живота си няма право да откаже участие в шоуто.

4. Не е зле да се смени и продуцентът на шоуто. Не че нещо му има на сегашния, но все пак прокуратурата е най-логичният продуцент за този формат - в края на краищата резултатите от него могат да се използват директно за доказателство пред съда. Впрочем може да се направи и така, че съдът също да участва направо в шоуто, примерно в ролята на някакво жури. Лошото е само, че при него има известен конфликт на интереси, тъй като част от неговите представители спокойно биха могли да са участници в шоуто.

5. Задължително трябва да се смени профилът на въпросите. Вместо да надничат под чаршафите на случайните хора, трябва просто да надзърнат в папките, чекмеджетата и сейфовете на онези, които управляват държавата и се разпореждат с харченето на милиарди левове годишно.

Списъкът от възможни въпроси в новия формат на шоуто е неизчерпаем, а отговорите ще са далеч по-интересни за зрителите от това дали "разкрепостената" бивша военна е спала с 4-5 жени в армията, или не е. Благодарение на новия формат на шоуто ще можем да научим знаел ли е или не е знаел министър Свинаров с каква кола е била дъщеря му на абитуриентския бал, ще разберем колко точно честен политик е Иван Костов, с правилните въпроси може да се научи дори дали Жан Виденов е бил просто глупав, или злонамерен към държавата, която управлява. И това са само нищожна част от нещата, за които споровете ще секнат.

В подготовката на въпросите могат да се включат и разследващи журналисти, и и следователи, и обикновени граждани. Изпращането на въпроси може да става със SMS срещу скромна такса (дори само това ще осигури милиони левове приходи за продуцентите), а могат и да се раздават награди за най-интересните въпроси.

Разбира се, елементът с наградата за участниците в шоуто непременно трябва да се запази, и размерът й може да остане същият, или дори да се увеличи. Това само ще ги стимулира да казват истината, тъй като след като я кажат и станат обект на интерес от страна на прокуратурата, поне ще имат достатъчно пари, за да си платят за възможно най-добрата защита. Ако пък някой случайно се окаже честен и след всичко казано срещу него няма никакви обвинения, той очевидно заслужава да бъде награден за това, нали така?

Какво ще се постигне с предложената от мен промяна?

1. Българите вече ще имат телевизионно предаване, което наистина ги вълнува и забавлява - много повече от всички шоута и турски сериали, взети заедно :-)

2. Ползата от това шоу вече изобщо няма да се измерва само с рекламни приходи и приходи за SMS-и, ще има и много възможности за вторична печалба - разбира се, с помощта на наказания, наложени от съда.

3. Тези, които участват във властта, вече ще са принудени да поставят на първо място именно онова, за което за избрани/назначени - подобряване на живота на всички, а не само на себе си, роднините си и приятелите си.

4. Тъй като участието във властта вече няма да е толкова доходоносно, към нея най-после ще започнат да се стремят само хора, които наистина искат да направят нещо за страната си, а не онези, които знаят как да откраднат най-много. Иначе казано, политиката вече няма да бъде мръсна работа.

5. Най-после ще изпреварим по нещо развитите държави. А кой знае, по този начин може някой ден и наистина да ги настигнем.

Преди няколко дни описах приключенията си при опит да си извадя актуално състояние на фирмата с помощта на Търговския регистър. Началото на историята, заедно с доста интересни и полезни коментари на мои читатели, можете да намерите тук: http://thomas.blog.bg/biznes/2009/09/08/zashto-niama-da-gi-stignem-ili-kak-se-raboti-s-tyrgovskiia-r.393347

Днес от банката най-после успяха да ни дадат справка за фалшивата транзакция, която eBG трябваше да инициират, за да ни верифицират кредитната карта. Всъщност се оказа, че съм се объркал - не била една, ами били цели две транзакции, и двете между 0.01 и 1.00 лв. ОК, дотук добре, процесът на верификация мина успешно, като изключим това, че по време на процедурата системата каза "Натиснете бутона Верификация на кредитна карта", пък такъв бутон естествено нямаше, имаше само няколко бутона с картинки, чиито описания се показваха когато застанеш над тях, и единият от тях все пак беше с описание, съвпадащо по текст с написаното в инструкциите (т.е. инструкциите изобщо не бяха достатъчно прецизни).

Само че изненадите не свършиха. Оказа се, че заявката за плащане, която ни бяха издали от Търговския регистър, вече е изфирясала. Така че трябваше отново да влезем в него, отново да си поискаме актуално състояние (което става далеч по не най-удобния и логичен начин и включва писане на цели 2 captcha 6-знакови комбинации, натискане и преповтаряне на няколко абсолютно ненужни бутона за потвърждаване на вече уточнени неща), след което отново ни казаха, че ще трябва да платим 4 лева, и като вече регистрирани потребители с регистрирани платежни средства в eBG.bg този път успяхме без проблеми да извършим и плащането на въпросните 4 лева.

Е, не ми били 4 лева, най ми били 4 лева такса за регистъра плюс 2 лева такса за eBG.bg, с което въпросът дали хората от Търговския регистър са създали eBG.bg с доброто намерение да не товарят клиентите си с "безумните" такси на ePay.bg, отпадна окончателно. Доколкото си спомням, и в най-мрачните времена на електронните разплащания от ePay взимаха такса от 1 лев за транзакция, докато тези "герои" дори и във времена на конкуренция си позволяват да искат по 2 лева, и то изцяло от този, който плаща. Всъщност конкуренция ли казах? Естествено, че не може да става и дума за конкуренция, след като изборът ти на начини на плащане към Търговския регистър включва само един вариант, и той се казва eBG.bg. В този смисъл май вместо конкуренция трябваше да употребя думата КОРУПЦИЯ. Както и май е време да се сезира някоя комисия - не знам дали онази за защита на конкуренцията, дали онази за защита на потребителите, или може би направо някоя, дето се занимава с корупцията и далаверите на старата власт.

Всъщност в цялата история има все и нещо хубаво. Най-после си имам актуално състояние. Дойде по електронната поща само минута след като бях извършил плащането. Културно, на PDF. Е, и то не е без кусури - в края му има едни странни полета, в които пише "Име и фамилия" и "Подпис и печат". Както можете да се сетите, няма ни име и фамилия, ни подпис и печат. Вместо това ги има някъде горе вдясно на първа страница, в нещо странно, приличащо на печатче, и дори не се четат изцяло. Е, печат изобщо няма, разбира се. Та и това малко българска работа се оказа. Но дано поне свърши работа и да не се окаже, че без подпис и печат в оригинал няма да ни го признаят.

Вчера ми потрябва удостоверение за актуално състояние на фирмата и се сетих, че е крайно време да имаме и някаква полза от това, че данните ни вече са в Търговския регистър.

На теория всичко трябваше да стане за няколко секунди.

И наистина така започна. Още в главното меню на регистъра (на адрес http://www.brra.bg) имаше удобен линк към страницата за заявяване на различни справки, а актуалното състояние беше още първата възможна в списъка.

Трябваше да напиша ЕИК на фирмата (бивш Булстат), да си дам мейла, на който искам да получа удостоверението, и да натисна Enter.

Брей - казах си - ама то вече било наистниа просто!

Да, ама не. Системата ми каза, че заявката ми е приета, а сега трябва да си платя 4 лева.

Е, с толкова няма да ме уплашат, въпреки че всъщност идеята на регистъра не беше ли друга?! Не аз да си искам удостоверение за собственото актуално състояние, а този, който иска да ми го провери, да може да влезе в регистъра и да си получи справката? Уви пак "да, ама не". Нещата си продължават по стария начин - отговорността за изваждане на удостоверението пак си остава на фирмата, която трябва да го докаже, а не на онази, която иска да се увери в него.

Хубаво, пак е нещо фактът, че получаването му ще е по-лесно. Или по-точно би било нещо, ако всъщност беше по-лесно.

И така, време беше да си платя четирите лева. Вече започнах да предчувствам някаква неприятна изненада, защото ми е известно, че у нас едно от многото неща, които не владеем, е умението как да приберем парите на някой, който иска да ни ги даде. Оказа се, че съм бил напълно прав.

Ако вляза да си купя нещо от amazon.com, от някоя резервационна система или от който и да е западен онлайн магазин, плащането отнема не повече от минута - времето, през което да въведеш данните на кредитната си карта и да потвърдиш транзакцията. У нас по принцип не е така, а в случая беше по-зле и от обикновено.

Оказа се, че първо трябва да се регистрирам като потребител на регистъра, искащ справки. Това беше относително лесно. Но всъщност защо изобщо ми позволихте в началото да поискам справка, без да съм се регистрирал - не разбирам. Очевидно след регистрацията всичко трябваше да започне отначало, така се и оказа.

След това трябваше да си избера начин на плащане. Както често става у нас, изборът ми беше между една единствена възможност. И както още по-често става, тя изобщо не беше най-популярната.

Най-популярната система за плащания от много години у нас се казва ePay.bg. Системата възникна и набра популярност благодарение на хилядите "интернет хора", които не обичат да се редят на опашки, за да си плащат тока, парното, водата и кабелната телевизия, по-късно към системата се включиха и много търговци и доставчици на услуги, а преди 2 години с нея стана възможно да се плащат данък сгради и такса смет, дори и личните данъци. Иначе казано, "електронното правителство" (ще го слагам в кавички, още не мога да го приема за нещо, отговарящо на името си) прегърна най-популярната система, за да бъде в услуга на гражданите.

Търговският регистър обаче явно не се чувства част от електронното правителство (или по-точно, явно е бил подвластен на друго лоби), защото беше решил да ни наложи друга система за плащания, за която, признавам си, чувах за пръв път. Тя се казва eBG.bg и прилича досущ на ePay.bg, само дето изисква същата тежка и бавна регистрация, каквато и ePay.bg. И сега аз трябваше да си направя задължително регистрация и в тази система.

В какво се състои регистрацията? Нищо чак толкова невъзможно, но все пак трудоемко и бавно. Първо, задължителното въвеждане на лични данни. Признавам, че системата много културно сама си намери инсталирания на компютъра ми електронен подпис и също така културно си взе много от моите данни директно от него. Но след това идваше далеч по-неприятното - регистрирането на платежни средства. В общия случай това са кредитни или дебитни карти. А проблемът при тях е, че за да се уверят платежните системи, че аз наистина имам контрол над тази карта, а не просто съм я взел за миг от портфейла на някого и в момента преписвам данните от нея, те извършват фалшива транзакция на стойност между 0.00 и 1.00 лева и след това искат да им потвърдя колко точно са ми взели. Последното може да се научи от месечното извлечение от банката, когато получаваш счетоводната справка за транзакциите през месеца, а ако си много нахален и отсреща имат добро сърце - може и след 3-4 дена да се обадиш в банката и да помолиш да ти кажат колко стотинки са ти изтеглени от картата, за да си завършиш регистрацията. Всъщност, като се замисля, фактът, че често се съгласяват да го правят, всъщност обезсмисля цялата система за верификация, защото точно това би направил и онзи, който ми е преписал данните на кредитната карта, нали? ;-)

За капак, след като ми прие данните на картата и каза, че е извършила транзакцията, eBG.bg ми каза и странното изречение, че "за момента системата може да работи само с кредитни карти в лева". Странно, защото моята беше в евро и ако има такова изискване, не беше лошо да бъда уведомен за него ПРЕДИ да съм направил регистрацията и те да са ми направили фалшивата транзакция.

Та както разбрахте, сега ще трябва да чакам минимум още 3 дни, за да мога да платя 4 лева на Търговския регистър. И то при положение, че имам регистрация в ePay.bg, PayPal и кредитни и дебитни карти, с които навсякъде по света мога да плащам директно и за секунди. При това през тези 3 дни така и няма да знам дали изобщо след тях ще имам валидна регистрация на платежно средство, или не (защото картата ми е в евро, а системата бегло спомена "след после", че всъщност работи само с карти в левове.

Явно името на системата, eBG, не трябва да се чете по български - ебъгъ, ами по другия начин - ебиги. Хубава работа, ама пак българска!

Историята има доста интересно продължение. Можете да го намерите в следващия ми постинг - http://thomas.blog.bg/biznes/2009/09/11/p-s-niakolko-dni-po-kysno-ili-kak-zavyrshi-istoriiata-s-tyrgovskiia-registyr.395592

Ще върна топката на sexolog.blog.bg, която се отклони от своята основна тема и ми посвети цял пост, за да ми покаже колко е неразбираем Вазов за днешните ученици, и ще се опитам да покажа, че всъщност е точно обратното.

Ето нейното "доказателство" за неразбираемостта на езика на Вазов:

...Над куностаса имаше втъкната осветена (осветена от някой лъч светлина? или?) босилкова китка и върбово клонче от цветната неделя (Това не е ТАЗИ Цветна неделя, за която би си помислило 1 дете!!!). Тяхното присъствие в къщата носеше здраве и благодат. На околовръст по стените - полици с фарфорови (не знаят,какво е фарфор, уви - вече го няма!) блюда (- русизъм), обезателно (- русизъм ) украшение за всяка къща, която се почита, а в ъглите - триъгълни полички с цветарник (цветарник? - и аз не знам,какво е това! Саксия ли, ваза ли... но звучи като 'развъдник за цветя' в съвр. български)) отгоре. Времето отдавна беше изтикало старата мода с чибуците , които също украсяваха стените, с жълти кехлибареви ( кехлибар ако не си виждал също няма да знаеш,какво е. А къде да се види сега той?)смукални и с варакладосани лули. Марко в угода (-русизъм) на традицията беше задържал само един чибук за свое лично употребление - русизъм. Стената, що беше срещу прозорците, играеше важната роля на картинна галерия. Тя беше "ермитажът" (отново понятие, свързано с лична култура.) на бай Марковата къща. Той съдържаше всичко шест, с позлатени кръжила, литографически (да кажем, понятие от лична к-ра, но не може да се очаква, че всяко дете го знае) картини, донесени от Влашко (Звучи като че този Влашко е някакъв човек...). Странният им избор свидетелствуваше за лесния художествен вкус на онова време. (- лесен вкус?  )

И след 2-3 изречения:

Над "мученишката" (архаизъм!) картина стоеше голям стенен часовник с махало (детето не знаеше, какво е това махало, аз отначало се учудих, а после осъзнах, че и моите деца няма да знаят какво е махало), чиито синджири и топузи падаха до самите  възглавници на миндера. Тоя многогодишен часовник отдавна беше изслужил службата си: машините се бяха изтъркали, пружините разслабили, белия глеч на часопоказателя изпопукан, както и стрелите - изкривени и халтави.

А ето и моите съображения защо всъщност в написаното от него няма нищо чак толкова трудно.

куностас - сигурно става дума за иконостас, нали? ако не, явно и на мен ми трябва речник. но вероятността клони към нула.

втъкната - хайде бе, точно пък децата ли не знаят какво значи "да ти го втъкнат"?

осветена - какво, православната църква вече част от древната ни история ли стана? куцо и сакато си освещава заводите, магазините, къщите или сергиите - не виждам проблем децата до възрастта за четене на Под игото да са чули вече тази дума.

околовръст - дори и да не са от София, не може да не са чували, че по Околовръстното има проститутки. Ако пък не искат да се замислят защо Околовръстното шосе се казва така... не значи ли, че просто не искат да мислят?

фарфорови - не знам защо казваш, че фарфора вече го няма - това е руската дума за порцелан. ОК, тук определено трябва жокер. Но и да не знаех руски, можех да предположа, че думата ми звучи руска, оттам нататък с Google ми трябваха 4 секунди да съм намерил превода - проверих го специално!

блюда - даже не знаех, че е русизъм. мисля, че тази дума се използва достатъчно често и днес. Е, не от онези, чийто активен речник е от 500 думи, а пасивният не надхвърля 5000, но нали именно такива неща отличават културния човек от безпросветния консуматор.

обезателно - дали е точно русизъм? сигурна ли си? или просто традиционна славянска дума? но какво, хората днес не я ли използват? тогава защо я знам? И определено не съм я научил в час по руски.

цветарник - звучи ми да е точно саксия. Коренът е достатъчно ясен, за да направиш смислова връзка. А за възприемането на книгата дали ти трябва да знаеш каква точно саксия или ваза е този цветарник? Важното е, че явно е нещо, в което се държат цветя.

кехлибареви - е хайде сега, кой не е виждал кехлибар? И ако не е - да е, егати! :-) Във всеки случай ми се струва много по-вероятно да е виждал кехлибар, отколкото пепел от рози (вдъхновението за това сравнение ми дойде едновременно от фона на твоя блог И от беемветата на Министерството на отбраната).

смукални - това е трудничко. Но ако погледнеш, че в съседство има лули, ще се сетиш, че и това ще да е нещо за пушене.

варакладосани - е, тук и аз се затрудних. Все пак предполагам, че коренът на думата е варак, което е златна боя, с която се боядисват примерно кантовете на луксозни книги, както и икони и дървени рамки. Та предполагам, че става дума за това, че лулите са били декорирани по някакъв начин с варак.

(Между другото, мислиш ли,че Балзак пише по-разбираемо?)

в угода - пак славянски, а не руски корен, бих казал. Угоден, богоугоден - достатъчно разпространени думи, нали? Какво искаш да ми кажеш? Че децата "сгодна женица" не ги затруднява, но от угоден вече се разплакват? :-)

чибук - знаех, че е нещо за пушене, но нали съм си непушач, наложи се да попитам Google. Повярвай ми, за едно дете това действие е още по-привично, отколкото за мен. И така - за 3 секунди имах отговор, че това е вид лула. Отговорът - тук: http://www.kakvo.org/tword/%D1%87%D0%B8%D0%B1%D1%83%D0%BA

употребление - не звучи ли точно като употреба, ползване? Много ясно, че е стара дума, но нима е неразбираема? И Шекспир по-разбираеми ли използва? :-)

"ермитажът" - дали личната култура на един средношколец включва нуждата да знае какво е ермитаж? Или трябва да се ограничи само до презерватив, имплант и екстеншън? Туй е въпросът! :-)

кръжила - това и аз не го знам, признах си :-)

литографически - в 5 или 6 клас по рисуване се занимавахме с линорезба и правехме литографии. Да речем, че по онова време не съм знаел, че това означава просто печат, но пак е ясно, че става дума за някакъв метод за прехвърляне на изображение, за нещо отпечатано.

Влашко - сигурно всеки е чувал поне, че "власите на края на Дунава се давят". Ако да, редно е да се е заинтересувал и какви са тия власи. Що се отнася до това Влашко да е човек, сетих се за нашия виден пистел Рамбо Силек (според друг средношколец, успял да се увековечи с това попадение на някакъв изпит)

лесен художествен вкус - е това няма как да не го знаят. Защото лесният художествен (и културен) вкус е толкова характерен и за нашето време :-)

мученишката - явно архаизъм. Но като разликата е само 1 буква, дали е неразбираем, как мислиш?

махало - I'm sorrу. Не може някой да не знае какво е махало, това не е недостатъчна култура, а тотална липса на такава. И ако не от култура, поне от докосване до науката трябва да е. Физиката след Вазов ли следваше, че не помня вече?

миндер - стига де, и това ли вече го забравиха? А когато казват онова изречение на Иванчо с многото М-та - "майор Михов мрачно мастурбира между масата и миндера"? Тогава се сещат за думата, нали? :-)

глеч - това мисля, че го знам от 8-9 годишен. Дето се казва, от първия видян грънец, от първото влизане в битова механа, или от първия разговор на тема колко е важно да си пазим зъбния емайл.

халтав - и да не я знаеш, тази дума ще я разбереш само по звученето.

Ако има и друго неясно, готов съм да помагам! :-)

Да, и това дочакахме - от най-нестандартия филмов гений, Тарантино се превърна в пак нестандартен, но политически коректен режисьор. Макар все още да имаш чувството, че когато прави филмите си, е здраво нашмъркан, те вече са изцяло в правия път на политическата коректност и единственото, което ги отличава от основното количество американска боза, са жестоките и натуралистични кървави сцени в особено близък план.

Онази вечер с голямо нетърпение отидох да гледам "Гадни копилета". Не ме обвинявайте, че съм станал неграмотен, думата копИлета е решение на преводачите, не мое. Всъщност така е решил още Тарантино - оригиналното заглавие на филма е Inglorious Barterds вместо правилното bastards. Сега, след като вече съм видял филма, почвам да си мисля, че това е първата му проява на политическа коректност в този филм - нали като напишеш думата с грешка, тя вече не е същата, и съответно - може би не е така обидна и дискриминираща. Но може да го е направил и заради Google - все пак има ли по-лесен начин да попадаш на страници, в които не става дума просто за някакви копелета, а именно за неговите копИлета. Хайде стига езикови разсъждения . Да минем към филмовите. :-)

Какво се случва в този филм? Следващите няколко изречения ще са спойлер, така че който иска да не му развалям удоволствието от гледането на филма, да прескочи надолу и да отиде направо към финалните два параграфа с изводите :-)

В началото си мислех, че ще гледам нещо подобно на "Мюнхен", където израелска тайна група се беше заела да отмъсти за покушението срещу еврейските спортисти по време на Олимпиадата през 1972 година. Но не беше това.

Почти през цялото време имате чувството, че гледате или някой уестърн, или просто "Криминале" - безспорния шедьовър на Тарантино. Обстановката през Втората световна война във Франция е представена по начин, какъвто не съм срещал в никой друг филм досега, може би дори и в "Ало, ало". Отношенията между враждуващите страни нямат нищо общо с онова, което са ни насадили досега и съветските, и американските, пък даже и немските филми - тук воюващите страни си прекарват времето ако не чак в шеги и закачки, то в безспорно интелигентни разговори, изпълнени с уважение и остроумия. Дори и евреите в този филм нямат почти нищо общо с ужасените хора, които сме виждали във всеки друг филм досега, поне не и след първите няколко минути, в които беше показана наказателна акция над едно укриващо се в мазето на селска къща във Франция еврейско семейство.

И само за да не си помислим, че сме объркали сюжета, от време на време ни заливат с някоя и друга кофа кръв от екрана. Главните герои - отрядът от американски евреи, предвождан от Брад Пит (ех, Брад, ех, Пит, имал си и добри роли досега, какво те накара да приемеш това подобие на роля, че и да имитираш физиономията и говора на дон Вито Корлеоне от "Кръстникът"), отишли да убиват и унижават нацисти - се държат като банда пияни каубои в преследване на индианци, и за да не би на някой да не му хрумне точно това сравнение, освен че избиват всеки нацист, който им падне, те го и скалпират, за да всяват допълнително ужас сред нацистите: похват, заимстван от отношенията индианци - каубои, само че обърнат. Точно както е обърната и жестокостта между нацисти и евреи.

Както и да е, не стига, че из целия филм гледаш как евреите избиват нацисти, което, доколкото съм чел, слушал и гледал за войната, не се е случвало изобщо, no филмът ни залива и с още други невероятни идеи. Хитлер и висшите му офицери, вместо да се занимават с войната, си организират филмови премиери, на които се появяват всички вкупом, без особени мерки за сигурност и с почти нулев анализ на рисковете. За капак сменят планираното място за премиерата от голям и престижен киносалон в Париж, с един друг, няколко пъти по-малък, само заради прищявката на един млад актьор (и войник), любимец на Гьобелс, който пък е харесал собственичката му, която всъщност е единствената оцеляла млада жена от едно избитото в началото на филма еврейско семейство.

Казах ли вече "за капак"? Не, рано е било. Ето сега му е времето. За капак гаджето на тази девойка, който е и прожекционист в нейното кино, е негър - нещо, което не се харесва особено на висшите хитлеристи, но въпреки това приемат премиерата да се състои в това кино. Убеден съм, че защото не подозираха, че самата собственичка е еврейка - иначе сигурно щяха да откажат.

Не, все пак е било още рано за капака. За капак един от главните герои на филма, висш офицер от СС, известен с прозвището "ловецът на евреи", незнайно защо решава да предаде Хитлер и всички висши немски офицери срещу едно имение на остров Нантъкет в САЩ, подарено му от американците, срещу това да не докладва, че е разкрил заговора за покушение срещу нацисткия елит начело с Хитлер по време на премиерата в киното. Малко преди това предател се оказва и една видна немска актриса, също звезда от нацистките филми, благодарние на която групата, която ще извърши покушението, успява да влезе в киното.

И така Хитлер, Гьоринг, Гьобелс и т.н. бяха убити в киното - запалени и застреляни. И войната май наистина свърши. Насред Париж, само за няколко минути. Сега разбирате ли защо съм убеден, че Тарантино е бил нашмъркан много яко по време на правенето на този филм?

А за финал Брад Пит, точно преди да остави ловеца на евреи да заживее щастливия си живот в имението на остров Нантъкет, му направи един огромен и дълбок белег-свастика с нож в средата на челото - както правеше и с всички други нацисти, които пуснеше живи, за да предават на останалите ужаса от това да бъдат заловени и избити от бандата на гадните копилета.

Нещата в "Гадни копилета" са почти като в онзи виц, в който заекът седял пред една пещера и пишел нещо в някаква тетрадка. Минал вълкът и го попитал "Какво пишеш бе, заек", а той му отговорил "Пиша дисертация за това как зайците ядат вълци". Вълкът изроптал и заплашил заека, а той му казал "Ела да се разберем в пещерата". След малко излязъл с вълча кожа през рамо. Същото сполетяло и мечката, и лисицата. Оказало се, че в пещерата ги чака лъвът. Та извода от е, че не е важно каква дисертация пишеш, а кой ти е научният ръководител. 

Същото се е получило и при Тарантино - не е важно каква е историческата истина и дали я познаваш и разбираш, важно е на кого искаш да се харесаш (или кой ти плаща хонорара).