Много ми дойдоха 2 подобни новини за един ден...

Първа история...

В затвора за употреба на допинг?!

Марион Джоунс - великата американска лекоатлетка, тройна олимпийска шампионка от Сидни, плаче пред целия свят, извинява се, че е предала всички с това, че е взимала допинг и най-вече с това, че до скоро е твърдяла, че не е взимала стимуланти. И очаква присъда от най-вероятно 10 години затвор.

Спортът не трябваше ли да е радост?! Как може да съдиш някого за това, че сам си съсипва здравето и бъдещето!? ОК, правилно е да е забранено, правилно е и да ти отнемат титлата, след като си нарушил правилата. И от това боли много. Но понеже други също ги е боляло, когато не са спечелили, може би е редно да платиш и някаква глоба. Ама ЗАТВОР!?

Втора история - също толкова потресаваща.

222,000 долара глоба за споделяне на файлове с музика?!

Най-после, след десетки хиляди заведени дела, в САЩ музикалната индустрия завоюва първа победа в съда срещу потребителите си. Американка от Минеаполис е осъдена на глоба от 222,000 долара за споделяне на 1700 музикални файла.

Значи купил си си ти някаква музика, разрешаваш и на други да я слушат, и за това те осъждат за някаква колосална сума. Мисля, че ако им беше в ръцете на същите съдии, на Прометей нямаше да му се размине само с едното приковаване...


Накъде отива този свят?!

Не беше това името на концерта снощи, но точно този негов концерт за мен най-силно отговаряше на подобно заглавие.

Преди 2 години, когато свиреше с поляците от Кроке, доста хора от публиката едва го издържаха, а доста си и тръгнаха - беше се отвлякъл изцяло в дебрите на някаква музика на границата между психотропното въздействие и психическото отклонение. Но снощи, благодарение на невероятния си талант и с помощта на Бах, Моцарт, Бетовен и... Джими Хендрикс, той се показа в целия си блясък пред препълнената и възхитена зала 1 на НДК.

Когато Найджъл свири (иде ти съвсем естествено да го наричаш така, а не г-н Кенеди), човек не може да види в него никакво напрежение и никакво колебание как трябва да се изсвири нещо. Сигурен съм, че дори да му се случва да свири нещо за първи път, той ще изглежда точно толкова уверен, колкото и ако свири Четирите сезона на Вивалди.

Истинска радост е да гледаш някой на почти 51 години, на когото годините му личат единствено по бръчките на кожата на лицето, и то съвсем не като загрозяване, а като белег за преживяното. Но в поведението си и днес Найджъл прилича повече на 25-годишен младеж, пълен с енергия и желание да прави това, което умее.

Впрочем винаги ми е изглеждал по-млад, отколкото е, вероятно заради пънкарската прическа, небрежно облекло и още по-небрежно и веселяшко поведение. Едва снощи, и то точно заради тези бръчки, любопитството ми ме накара насред самия концерт да извадя телефона си и да попитам тихичко чичко Google за това кога е роден Найджъл Кенеди. Той веднага ми каза, че това е станало един ден след имения ми ден, 11 години преди моето раждане. А досега винаги съм го възприемал най-многото като връстник, ако не като по-млад от мен.

Освен предвидения час и половина, Найджъл изкара на сцената още поне 40 минути в бисове и се наслаждаваше искрено на всеки момент общуване с оркестъра и публиката. След като разбра цената на билетите (за Варна беше чул за 55 лева, а в София чу от седналите в оркестрината за цена от 90 лева - то добре, че не попита тези от най-хубавите редове, че тогава щеше да чуе и числото 100), той каза, че за толкова много пари се чувства длъжен да свири повече, отколкото е предвидено в програмата. И го направи.

Найджъл Кенеди е велик музикант, който не се срамува да говори открито, искрено и дори да е "цапнат в устата" (думички като shit и fucking в неговия речник вървят наравно с great и fantastic, но звучат естествено, а не позьорски). Акцентът му, определен от Уикипедия като mockney (дума, комбинираща mock и cockney - т.е. когато някой умишлено говори жаргонно на cockney, за да се хареса на обикновените хора), е много ясен и лесен за разбиране, за разлика от усукания неразбираем британски, който се среща при много англичани, и е истинско удоволствие за слушане.

Особено приятно е и да виждаш и отношението му към музикантите, с които работи - той непрекъснато се опитва да покаже на публиката, че те са също толкова важни, колкото и той самия, хвали ги, опитва се да насочи вниманието на зрителите към тях, а и прави всичко, за да ги накара да надминат себе си. И не пропуска да покаже колко е щастлив, че те успяват да го направят. Такъв беше преди години и с шантавите поляци (не отричам качествата им, а само музиката им), същия беше снощи и с оркестъра на Класик ФМ, който определено напредва много добре в развитието си с тези съвместни концерти с велики музиканти.

Организацията беше много добра въпреки "програмираното" закъснение от половин час, което напоследък редовно ни налагат, но мога да призная, че за него си е виновна самата публика, която в официалния начален час на концерта обикновено заема не повече от 2/3 от залата, а останалите се влачат още половин час, а и има и закъснели с повече от половин час! Зала 1 на НДК вече може да е доста уморена като обзавеждане, но все пак засега е най-доброто, с което разполагаме, а и все още умее да създава усещане за важността на това, което се случва в нея.

Приятно беше и това, че в публиката имаше доста хора на под 30 години, въпреки че обществото (а имам чувството, че и училището) прави всичко възможно да ги кара да мразят класиката. И все пак именно музиканти като Найджъл Кенеди, Ванеса Мей и Васко Василев, с по-свободното си поведение успяват да изтръгнат поне част от младите хора у нас от лапите на чалгата.

Изобщо, този концерт беше едно от най-големите събития в тази музикално наситена година.