Явно подсъзнателно българите мразят успелите хора, нищо че когато са на върха, им се възхищават съвсем открито и искрено. Страшното обаче идва, когато един такъв успял човек стъпи накриво. Тогава върху него се изсипва толкова много злоба, колкото преди това изобщо не е мислел, че някъде може да го очаква.

Защо ли е така? Най-вероятно защото макар и да му се прекланят, обикновените хора не разпознават в известната личност себе си. Те знаят, че каквото и да направят, никога няма да имат неговите успехи, било защото нямат неговите качества, било защото предпочитат да си лежат пред телевизора или да се забавляват, отколкото да си отдадат живота на някаква цел. И понеже той не е един от тях, мигът, в който този човек направи нещо лошо, е мигът, в който те могат да се му се нахвърлят и да му покажат, че той не е нищо повече от тях, ами даже е и по-малко, защото те поне не са направили нищо лошо.

Това се случва в момента на Максим Стависки - човек, който е направил толкова много за страната, чието гражданство е приел, колкото за 99% от българския народ е дори извън границата на мечтите за това какво биха могли да направят самите те. Обаче в първия момент, в който той стори  нещо лошо, всичко велико, с което ги е карал да са на седмото небе и да се гордеят, че са българи, е забравено. Единственото, което вече ги интересува, е бившият им герой да си получи възможно най-строгото наказание.

Да караш грамадния си джип пиян не е разумно, въпреки че не можем да знаем причините, поради които Максим Стависки го е направил - дали това е типичното му поведение, както казват някои хора, които го били виждали да кара хамъра си като луд из София, или е било резултат от нещо, заради което в момента не е бил в разумно състояние - нещо, което може да се случи наистина на всеки в някакъв момент от живота.

Но той надали с нещо е по-виновен от десетките подобни на него, които тероризират пътищата ни всеки ден, освен с това, че колата му е по-здрава, та сам не е пострадал. За безименните не се чува никога нищо, освен евентуално по една минута в новините, през която се разказва за произшествието, но дори не се споменават имена, пък и да се споменават, то името Иван Петров от Търговище не говори никому нищо.

От друга страна, явно че много голяма част от българите с лекота се идентифицира с осъдените ни медицински ни сестри в Либия - жени със съмнителен морал и още по-съмнителни професионални качества, доказано станали виновни за нещастието на стотици семейства, па макар и практикувайки иначе благородната си професия. Хора, които нямат никакво намерение да понесат отговорността за своя собствен избор и очакват държавата да ги спасява от кашите, в които сами са се забъркали, а после даже й се сърдят, че не ги била спасила бързо и безболезнено.

Такива хора се радват на народната любов. Не заради това, което са направили (защото те всъщност не са направили никога нищо за страната си), а заради неприятностите, което са преживели. Предполагам, че ужасно много българи се виждат на тяхното място и затова им симпатизират в тяхното нещастие. Те се радват, че подобни на самите тях хора получават внимание и скъпа подкрепа от държавата и се надяват, че един ден това може да се случи и на тях (подкрепата, не нещастието).

Но понеже никой не се вижда някога като световен шампион по фигурно пързаляне, то и никой не иска да осъзнае, че Максим не само е направил нещо много лошо, но и животът му вече никога няма да бъде същият, въпреки че се е измъкнал от ситуацията здрав. Не разбират, че той всъщност оттук нататък ще плаща скъпо и прескъпо за това, което е направил - и не толкова заради наказанието, което ще получи, колкото заради това, че ще знае какво е направил. При хората със сърце (което не мисля, че някой ще му оспори) истинското наказание идва от самия теб.

Нека не забравяме, че още не сме видели нито какво е решило следствието, още по-малко какво ще реши съда по случая на Максим Стависки. На всичко отгоре, даже и да реши нещо, което може на много хора да им се стори прекалено леко, пак няма да е ясно дали това е станало защото Максим е звезда (безспорна при това), или защото е имал пари за добри адвокати (а адвокатите могат да направят чудеса при нужната мотивация, защото те знаят най-добре как да манипулират закона, понякога и не по изричното желание на клиента си).

Смятам, че нашето общество наистина проявява двоен аршин, само че в точно обратната посока на тази, за която много хора си мислят. Именно обикновените хора с лекота осъждат идолите си, когато те стъпят накриво. Това е истинската проява на приказката за българския казан. Българите обичат да мачкат тези, които са над тях. Разбира се, не могат да го правят, когато те са в силата си - тогава предпочитат да им се кланят. Правят го именно когато са най-слаби. Това е техният начин да изпитат гордостта, че никой не е по-велик от тях. Достатъчно е да му се случи нещо лошо.