От години в България е налице абсурдната, но напълно законна практика, купуването на големите и мощни джипове да е свързано с ползване на данъчни преференции, след като цялостната идея на данъчното ни законодателство винаги е била предметите на лукса да подлежат на данъчни утежнения. Междувременно големите ни градове страдат от задръствания, липса на възможности за паркиране и мръсен въздух и имат остра нужда танковете, тъпчещи улиците им, да бъдат сменени от нещо леко, икономично и щадящо природата на и без това толкова изстрадалата ни планета.

Учудващо за мен практически никой не повдига въпроса защо не се вземат мерки да се стимулира полезното за всички потребителско поведение на купувачите на автомобили, вместо онова, което е полезно само за самочувствието на хора, които нямат с какво друго да се похвалят, освен с габаритите и кубатурата на управяляваното от тях пътно-бойно превозно средство.

Разбира се, данъчният кредит за товарни автомобили и автомобили със седем и повече места е бил измислен с идея да се помогне на развитието на бизнеса. Но по някакво прекалено удобно "недоглеждане" на текста на закона, под негова защита са се оказали и едни такива превозни средства, които ако имат общо с някакъв бизнес, то това е само "бизнесът" на "добре облечени бизнесмени" (бизнесът е в кавички, защото обикновено става дума за бизнес, който не генерира приходи за хазната).

И така, досега правителство след правителство не виждаха нищо нередно в това едно превозно средство като джипа, което няма никакво приложение в бизнеса, освен може би бизнеса с отвличанията, да се ползва с данъчна преференция в размера на цялото ДДС, което е платено за него, докато в същото време фирмите са принудени да плащат пълния размер на ДДС за горивата, които използват, за да си вършат работата.

Купувачите на джипове ползват 20% данъчни преференции, докато всички, решили да си купят малка и икономична кола, хибрид, електромобил, сегуей или каквото и да е друго превозно средство, което би могло да направи нещо за по-чистия въздух, за по-малко задръствания и за по-толерантна атмосфера на пътя, са принудени да плащат пълния ДДС и да се "радват" на присмехулното отношение на тарикатите с джиповете, които гледат на тях като на абсолютни баламурници и най-многото да им дадат приятелския съвет "па що не си купиш джип?".

Сега обаче си имаме ново правителство. Много амбициозно правителство, което обещава да промени страшно много неща в държавата и да направи така, че тя да заработи по-добре и изобщо - да стане по-приятна за живеене.

Е, ето моята идея за тях.

1. Незабавно изключване на джиповете и други луксозни возила с над 7 места, но очевидно нямащи бизнес предназначение, от списъка на автомобилите, за които се полага данъчен кредит. Разбира се, който вече си е купил джип - печели. Който само си е мечтаел - губи (или плаща повече, но пак си постига мечтата, ако е толкова упорит). Но поне онези, които си купуват нормални коли, престават да се чувстват като балъци.

2. Въвеждане на данъчни облекчения за малки и икономични автомобили, хибриди, електромобили и персонални транспортери (Segway) - все превозни средства, които могат да подобрят обстановката на пътя и от екологична гледна точка, и от гледна точна на задръстванията. Тук може да се направи и някаква градация - малки автомобили и хибриди - само освобождаване от ДДС. Електромобили и електрически персонални транспортери - освобождаване и от пътни данъци, безплатна регистрация и други подобни, евентуално стимулиране и на дилърите на такива превозни средства, за да им се даде възможност да предложат и по-атрактивни цени.

Дори и ако приложат само първата й част, поне ще увеличат приходите в бюджета. Ако приложат и втората част, приходите може и да не се увеличат, но пък ще се промени облика на държавата, макар и не веднага. А в това определено си струва да се вложат държавни пари - и в развитите държави то е факт, при това в сериозни мащаби.

Дали обаче този премиер, на чийто облик джипът седи много по-добре от един смарт, ще намери сили да осъзнае, че една подобна промяна на ценностите трябва да бъде подкрепена? Имам известни съмнения по този въпрос. Но пък се надявам да греша!

Една от причините България да тъпче на едно място, е в голямото разминаване между самочувствие и покритие при повечето българи. Освен че още от малки бълагрите знаят, че живеят в най-прекрасната страна с най-красивата природа, родителите и учителите упорито набиват в главите им и куп легенди за това какво представляват българите. Ето ви 10 от тези легенди, имащи главна вина за необоснованото ни самочувствие, което буди само смях, когато ни гледат отстрани.

1. Българите са невероятно интелигентни.
Едва ли не - най-интелигентните в света. Само израелците ни пречат да сме номер едно. Всъщност тази легенда произлезе от първите тестове на Менса в края на 80-те години, когато (вероято благодарение и на мен, защото бях един от първите, които си измериха интелигентността и на прима виста, без дори да знам какво изобщо ще представлява теста, изкарах 98%), се оказа, че сме втората нация в света по резултати. Да, това би трябвало да значи, че сме интелигентни. А всъщност значеше, че тогава за нас образованието и науката значеха много и полагахме сериозни усилия да сме добри в тях, отделяхме им нужното време, а нямаше и много забавления, които да ни разсейват от тази целеустременост. Иначе хората навсякъде по света са еднакво интелигентни, само различният начин на живот стимулира или потиска нуждата да използват интелекта си.

2. Българите са добри хора.
Сигурно затова си имаме поговорката "Не е важно аз да съм добре, важно е Вуте да е зле", затова си имаме и вица за българския казан в ада. Всъщност прецакването на ближния е нашият национален спорт, а омразата - любимата ни емоция.

3. Българите са много талантливи.
Имаме талантливи музиканти, спортисти, учени... А какво, другите нямат ли? Всъщност повечето от най-добре реализиралите се с таланта си българи са го направили извън България. Напълно разбираемо е, че когато тръгваш от ниско (както е при повечето българи) и искаш да се наложиш в една качествена среда, ти полагаш много повече усилия, за да се усъвършенстваш и да бъдеш приет и харесан, отколкото онези, които са доволни от съдбата си. Така че не става дума за повече талант, а за повече мотивация. Талантът, както и интелектът, са разпределени равномерно по Земята - просто нуждата от разгръщането им на различните места е различна.

4. Българите са ученолюбиви.
В това твърдение има истина, само че тя вече е в минало време. Да, от втората половина на 19 век, та до края на 80-те години на 20 век, българите наистина са виждали зависимост между образованието и знанията си и успеха в живота. Само че демокрацията смени ценностите и заедно със свободата, която тя ни донесе, дойде и емпиричният опит, че успехът в живота има много малко общо с това колко си образован, знаещ и можещ, а много повече - с това кого познаваш, на колко богати господари служиш и доколко си готов да вървиш през трупове, за да се издигаш към върха. Ученолюбието загуби, днес на власт са безскрупулността и неграмотността.

5. Българите са трудолюбиви.
Българите всъщност са доста мързеливи и гледат как да получат най-много облаги с възможно най-малко усилия. Ако българите бяха трудолюбиви, от това трудолюбие щеше да има все някакви видими резултати. Всъщност основните усилия в областта на труда, които те полагат, са свързани с това да се наместят възможно най-добре на удобно и добре платено местенце, не в това да създават нещо на него.

6. Българите са предприемчиви.
Виж точка 5. Ако бяха предприемчиви, и от това щеше да има някакви видими резултати. Всички що-годе успешни начинания у нас са резултат от мащабни инвестиции и протекции, не от специален талант. А не една и две западни фирми, облегнали се на българския предприемачески талант за реализацията на своите проекти тук, са се оказвали затънали в блато, от което излизане няма. Българите са царе на разрушаването, не на съграждането.

7. Българите са прекрасен народ, но политиците им са скапани.
Да бе, да. А тези политици откъде се взимат? Вносни ли са? Е, един беше, но това като цяло е изключение...  Не, политиците са просто една статистическа извадка от целия народ. Щом те са корумпирани, значи и самият народ притежава ген за корупция - просто чак когато влязат в политиката, хората получават възможности да се разгърнат и истински да реализират корупционната си същност. И впрочем да не би корупцията да е само при политиците? Защо пренебрегваме съдии, полицаи, митничари, лекари, учители и всякакви чиновници?

8. Българите са гостоприемни.
Всъщност българите са гостоприемни само докато примамят туриста или чужденеца да дойде при тях. Падне ли им един път, след това само гледат как да го излъжат. "Фрешовете са по 4 лева. Вие сте българи, вас няма за какво да ви лъжа" - тази фраза, изречена към мен от сервитьорка на Слънчев бряг преди 4-5 години, характеризира най-точно нашето "гостоприемство". Гостоприемни са тайландците, сингапурците, хонконгците, германците, англичаните, дори и турците. Българите не са.

9. Българките са най-красивите жени.
ОК, не казвам, че са грозни. Но съм виждал също и много хубави германки, шведки, италианки, китайки, японки, ако щете - американки и австралийки, и при това много по-малко от тях имат облекло и излъчване на проститутки. Ама при нас процентът на красивите бил по-голям? Може и така да е - ама и това си има своята причина, или даже две. Първата е в това, че прекалено много жени у нас не виждат по-добра реализация за себе си от това да се "продадат" възможно най-скъпо като жени (т.е. да се преборят за възможно най-богат мъж). Докато в хубавите страни това е само част от личностната им реализация. Да не говорим, че много често у нас само фасадата е красива, а съдържанието е пълно менте. Точно като в туризма: лъскави фоайета и рецепции на хотелите, а вътре - лошо обзавеждане и ужасно обслужване. А втората причина е в това, че много от най-хубавите жени в развитите страни живеят доста по-затворен начин на живот в своя си социален кръг, така че случайният турист просто не може да ги види случайно на улицата.

10. Българските мъже са най-великите любовници.
Една от най-трайните легенди, възникнала по времето на гларусите през 60-те и 70-те години на миналия век. Покритие? Че на кой му трябва! Важното е тупането в косматите гърди, все някой може да ни повярва (фактът, че напоследък са по-малко космати, нищо не променя в смислов план). Лошото е, че шведките и полякините все по-малко се интересуват от нашите курорти, а и рускините, когато приритат за секс туризъм, предпочитат Турция, където мъжете имат същите претенции за секс машини, но за сметка на това луксът и обслужването са на доста по-високо ниво.

В няколко поста досега съм споменавал, че българите никак не обичат да спазват правила. Това важи в голяма степен за всички области на живота, но едно от най-очевидните проявления на тази особеност в поведението на нашия народ се случва на пътя. Независимо дали са зад волана, пешеходци или контролни органи - всички намират своя начин да погазят правилата, които всъщност са измислени, за да бъде най-добре за всички.

Искаше ми се да пусна поредния си пост с 10 точки, но уви, след като ги набелязах, започнаха да изскачат още и още. Накрая реших, че 13 е едно добро число, когато става дума за видовете лошо поведение на пътя.

1. Масово говорене по мобилния телефон зад волана.
Винаги, когато забележа на улицата, че някоя кола се движи неадекватно и "със забавени реакции", се оказва, че шофьорът й говори по мобилния си телефон. Не съм първият, който е забелязал тази закономерност. Преди доста години, веднага след отшумяването на еуфорията от новата технология, хората в развитите страни са установили, че има зависимост между честотата на произшествията и говоренето по мобилен телефон. В рамките на няколко години почти всички държави приемат закони, с които използването на мобилен телефон по време на шофиране се забранява. У нас такъв закон е в сила от повече от 3 години. Полза от него обаче засега почти няма. Въпреки че полицаите глобяват нарушителите, глобите не са никак малки, а се губят и точки. Тогава защо? Защото българинът си има принцип: "те пък ще ми кажат на мене какво мгоа да правя". Твърдоглавост, която обаче, за разлика от онази с коланите, които не можаха да ни накарат да ползваме над 20 години (напоследък има огромен напредък точно при тях), застрашава не само живота на нарушителя и неговите спътници, а и на напълно невинни други участници в движението.

2. Хвърляне на фасове и боклуци през прозореца на колата.
Типична българска простотия, с нищо неразличаваща се от онази, която кара хората да хвърлят боклуци на улицата или направо през балконите си. Незасивимо дали става дума за горящ фас, опаковка от чипс или изхвърляне на целия пепелник през прозореца, това поведение е отвратителна гледка и крещящо доказателство за това колко далеч сме от Европа, въпреки че уж вече сме част от нея. Не знам дали въпросът е в това, че у нас няма дефинирани сериозни глоби за подобно поведение, а на запад те са жестоки - даже нямам представа какви са при тях, но смятам, че там на никой от много време не му хрумва да прави така. Просто защото е гадно.

3. Използване на крайпътната растителност вместо тоалетна.
Може да се каже, че пикаенето край пътя у нас е таксиджийски патент (и изобщо на професионалните шофьори). Любими места в София: около Борисовата градина и Ловния парк - Драган Цанков, Ситняково, Симеоновско или Цариградско шосе. Сигурно има и други, аз съм забелязал тези. Учудващо е спокойствието, с което тези тъпанари, които във всяка цивилизована държава ще бъдат арестувани в мига, в който някой минаващ шофьор или пешеходец ги забележи и докладва на полицията, извършват отделителната си дейност в зелените площи пред погледите на всички. Явно изобщо не го считат за нещо нередно, нищо че всъщност се намират на улицата насред столицата. Да не говорим за това за колко естесвено нещо намират всичи "облекчаването" край междуградския път - независимо колко главен или затънтен е.

4. Неспазване на ограниченията на скоростта.
Според българите законите винаги се отнасят само за глупаците, никога за самите тях. Така е и с ограниченията на скоростта. Да, в София има още места, освен Цариградско шосе, бул. България и Околовръстното шосе, където би могла да е разрешена по-висока скорост от 50 км/час. Ситняково, Симеоновско шосе и още няколко булеварда плачат да бъдат ускорени примерно до 70 км/час. Надявам се, че това един ден ще стане и това също ще спомогне за подобряване на ситуацията със задръстванията. За мен това е пътят - да се променят и либерализират правилата, което няма начин да не се случи, ако шофьорите покажат, че нямат проблеми да се движат 100% безопасно при по-ниската скорост. Вместо това много българи предпочитат демонстративно да погазват правилата. С което притесняват и онези, които предпочитат да ги спазват - нервно примигване с фаровете, подсвиркване с клаксона, агресивно засичане. Това ми напомни за един мой случай от 2001 година на една немска магистрала, в който карах тойотата си в най-лявата лента с около 160 км/час (тогава в Германия по магистралите все още нямаше никакви ограничения, но повечето коли си се движеха с около 130-140, така че аз всъщност бях по-бърз от тях и заради това известно време карах в най-лявата лента). По едно време ми се стори, че зад мен има някой, но даже не погледнах назад, защото "по български" си знам, че ако някой наистина е зад мен и иска да ме изпревари, досега да ме е удавил от свиркане и святкане. След минута-две обаче реших да погледна в огледалото и направо ме хвана срам - зад моята скромна количка чинно караше едно много ниско и спортно порше с немски номер. Веднага се прибрах в по-дясната лента, без да си променям скоростта, за да го пусна да ме изпревари, ако иска. В този момент поршето даде газ и ускори, все едно че тръгваше от място. За няколко секунди вдигна може би 240 км/час и просто изчезна от погледа ми. Но и за миг преди това не си помисли да ме притеснява, докато карах пред него и му пречех да се движи със скоростта, с която желае, и при това аз бях чуждене, а той беше в родината си

5. Неспазване на забраните за влизане в еднопосочни улици.
Не по-малък проблем от този със скоростта, особено по малките квартални улички. Тук господарите на квартала си развяват коня както им падне. За тях това, че дадена улица е еднопосочна, явно се отнася само до чужденците и гостите на квартала, а те имат нужда да използват инфраструктурата му в цялата й пълнота, за да не загубят и секунда в излишно обикаляне. Да, ама докато карат в забраненото, неизбежно пресичат и други улици, движещите се по които не са длъжни да гледат и в посоката, от която никой не би трябвало да идва. И ако те наистина не гледат, а нашите нарушители се държат като джигити, неизбежно идват и конфликтните ситуации.

6. Паркиране по тротоарите и на всякакви други забранени места.
Паркирането по тротоарите е проблем на кварталите с тесните улички и до голяма степен то се практикува, защото паркирането на платното на двупосочните от тях прави невъзможно разминаването на колите в останалото съвсем тясно пространство. Само че като се паркира на тротоара, къде да се движат пешеходците? Или хайде, зарежете ги пешеходците, ами майките с колички какво да правят? Виждам ги непрекъснато и умирам от срам, че и аз самият съм шофьор, защото шофьорите с поведението си всъщност са едни терористи.

7. Неотдаване на предимство на пешеходци и коли, неспазване на знаци.
Масово българско явление. Пешеходците безропотно чакат на пешеходна пътека да минат всички коли и са толкова изненадани, ако някой все пак спази закона и спре, за да им позволи да си използват предимството. На нерегулирани кръстовища трябва да се оглеждаш на всички страни, а не само надясно, да не говорим, че и надясно често не можеш да видиш нищо, защото видимостта на ъгъла е запречена от паркирани до самия ъгъл коли (ако някой изобщо си спомня, правилникът забранява паркиране 10 метра преди кръстовището и 5 метра след него - само дето от 20 години абсолютно никой не спазва това правило, а напоследък, след като броят автомобили се увеличи неимоверно, коли вече се паркират и на самия ъгъл). Изобщо вместо улици и пътища, у нас имаме нещо като джунгла, в която оцеляват само най-бдителните (и тези с най-много късмет).

8. Нулева толерантност към велосипедистите.
Непрекъснато се говори за това как велосипедите могат да спомогнат за намаляване на задръстванията и замърсяваването на въздуха, а едновременно с това са и един по-здравословен начин на придвижване, тъй като осигуряват физическо натоварване на градските хора, които иначе живеят доста заседнал начин на живот. Говори се, а дори се правят и някакви засега жалки, но все пак реални стъпки в посока на това да им се осигурят велосипедни алеи, по които да могат да се придвижват спокойно и без конфликти с моторните превозни средства. Но тъй или иначе велоалеи засега няма почти никъде и затова велосипедистите са принудени да се движат по пътното платно, където това им е напълно разрешено от закона. На платното обаче важи законът на джунглата, според който там оцеляват само най-силните. Така както пернишката мъдрост гласи, че никой не е по-силен от винкела, така и на пътя важи правилото, че колкото ти е по-голям джипът, толкова по-защитен ще бъдеш. В този смисъл да избереш велосипед пред джип, си е чиста проба предизвикателство пред доброто ти физическо здраве, защото каската осигурява прекалено слаба защита при сблъсък с лека кола, отколкото 9-те въздушни възглавници в големия джип.

9. Къде се бутат пък тези линейки!?
Шофьорите имат някакъв респект от полицейските коли заради съдържанието им, а от пожарните - заради размера им. Но линейките, които не изглеждат по-страшни от един джип, се ползват от пълното презрение на българските шофьори и им се налага да се оглеждат много внимателно по кръстовищата, колкото и да им мигат светлините и колкото и силно да са им включени сирените.

10. Пешеходците се държат като свещени крави.
Казах по-горе, че пешеходците рядко получават полагащото им се предимство на улицата. Често им се отнемат дори и тротоарите, по които би трябвало да ходят необезпокоявани. Все пак има и едно място, на което шофьорите се държат с тях както трябва. Това са светофарите на кръстовищата. И точно там пешеходците си отмъщават за цялото погазване на правата им на другите места. Когато пресичат, го правят задължително с възможно най-лежерната походка, задължително говорейки по мобилния телефон с едната ръка и ядейки сладолед с другата. Също така никога не тръгват всичките заедно, а се изчакват, така че да уплътнят възможно най-добре цялото отпуснато им време за пресичане, нищо че то е и единственото време, пред което колите, чакащи за десен завой, имат право да преминат на кръстовището. Поведението на пешеходците на светофарите прилича точно на това на свещени индийски крави, които прекрасно са научили, че хората не могат да им направят нищо и затова с удоволствие запречват пътя с часове.

11. Шумови извращения - мотористи, гонки, гърнета, уредби.
Май не успях да спра до 10, въпреки че в началото така бях обявил в заглавието. Но какво да направя, след като се сетих и за този толкова противен елемент от поведението на българските шофьори, които не разбират, че пътят е място за придвижване от точка А до точка Б, а не поле за социална изява и предизвикване на внимание и възхищение. Е, предизвиквате внимание, когато подкарате резачките си с ускорение от 0 до 100 км за 3 секунди - спор няма. Ама хрумва ли ви при колко от хората заедно с вниманието идва и възхищението, вместо най-нормалното в този случай отвращение. Дори нямам предвид опасността, която предизвиква подобно поведение на пътя, а само неизбежния тероризиращ шум. И като съм споменал един източник на такъв шум, няма да е справедливо да не спомена и толкова вълнуващите и романтични, но напълно незаконни гонки, за които знаят всички, освен полицаите, които се намесват само когато има смъртни случаи. Повредените или нарочно модифицирани гърнета, с които един автомобил звучи на рали, както и невероятно мощните аудио системи с бас, заемащ целия багажник, които се слушат задължително на широко отворени прозорци (не че няма да разтресат квартала и при затворен прозорец), само допълват картинката на шумовия тероризъм на пътя.

12. Внимание! Екологично бедствие на пътя!
По нашите пътища се движат няколко вида екологични бедствия. Едни са такива, защото собствениците им нямат достатъчно пари да ги поддържат във форма и те бълват гъст бял или черен дим, изпълнен с отрови, и смърдят ужасно, други - защото собствениците им имат прекалено много пари и не ги интересува дали чудовището, което карат, харчи 5 или 20 литра на 100 километра, както и дали заема половин, или 2 паркоместа. Който е пътувал извън България, е забелязал, че никъде в добрите държави няма нито толкова таралясници, нито толкова джипове и мощни луксозни автомобили. Май само у нас е пълно и с хора, които мислят, че 5000 лева за една кола е ужасно много, затова карат коли от по 1000-2000 лева, които отдавна трябва да предадени за старо желязо, и с такива, за които колата не е средство за придвижване, а начин да изразят социалния си статус, или иначе казано - да се изфукат с това колко много пари могат да си позволят да дадат за една кола.

13. Корупцията не решава проблеми - тя ги създава.
Всичките 12 нарушения, описани по-горе, се случват, защото наказания за тях или не се налагат изобщо, или се подменят със значително по-евтините подкупи. Разбира се, аз съм склонен да оправдая онези, които предпочитат да платят на ръка на пътните полицаи, защото много често те го правят не просто за да спестят пари, а за да си спестят допълнителни нерви и време, които са им гарантирани от направо престъпната бюрократична машина, която нищо чудно да е направена нарочно толкова тромава и хабяща нашето време - за да ни предизвиква да предпочитаме да даваме подкуп, отколкото да вървим по законния път. Обаче най-лошото при нея е, че тя кара по-безсъвестните шофьори да си мислят, че след като има вариант, при който си плащат, за да се измъкнат без официално наказание, значи могат и ПО ПРИНЦИП да нарушават правилата. А това убива надеждата, че нещата могат да се подобрят в обозримо бъдеще.

Не споменавам шофирането след употреба на алкохол, защото смятам, че то се случва наистина доста рядко (може би съм наивен да си мисля така, защото не познавам хора, които карат пияни, но все пак разчитам и на статистическите си наблюдения на пътя, според които аз просто не съм виждал пиян шофьор, освен в новините, докато всички други видове нарушители, за които говоря по-горе, ги забелязвам всеки ден). Не споменавам и карането без предпазен колан, защото това е може би единственото правило, което в последните 2-3 години започна да се спазва от почти всички. Може би ако успеем да си отговорим на въпроса защо, ще можем да подобрим ситуацията и по отношение на останалите нарушения.

Става дума за цветните схеми с бял текст на черен фон. Да, те сигурно изглеждат добре на онези, които си ги избират за своите блогове. белите букв ина черен фон уморяват очите изключително много, особено ако трябва да се чете по-дълъг текст. Само след 1-2 минути четене по този начин, ако си отдръпнеш погледа от монитора, виждаш бели линии и трябват минути, за да ти изчезне проблема. Спасението е да дадеш Select All и по този начин текстът ти да се инвертира - чете се малко по-лесно, но все пак черните полета между редовете, а особено тези между параграфите, продължават да дразнят погледа.

Призовавам ви да проучите въпроса много сериозно - интернет е пълен с мнения на хора, които твърдят същото, което и аз, но има и много такива, които поставят дизайна на първо място и в негово име не ги интересува дали читателите им ще страдат. В този смисъл може би не е зле да се допитате и до лекари, за да не се чувствате след години виновни за разваленото зрение на посетителите на вашия сайт.

Иначе решението е просто - променете цветните схеми така, че сред тях да няма инверсни или поне такива, при които фонът да е чисто черен. Бели букви върху средно сив фон са нещо далеч по-поносимо, въпреки че спор няма - черно на бяло си е класика, особено за епохата на LCD мониторите.

Естествено, очаквам и реакции от типа на "като не ти харесва, не влизай в моя блог", но мисля, че това не е сериозно и отговорно решение на проблема.

Отидох да гледам "Ангели и демони" с доста предубеждение. Не само от това, че предишният филм от поредицата - "Шифърът на Леонардо" се беше оказал много под очакванията ми, а и защото преди да излезе на екран в България, новият филм буквално беше удавил планетата с реклама. В седмиците преди филма успях да видя огромните му постери, от които ме гледаше увереният поглед на професор Робърт Лангдън, или иначе казано, на "нашенеца Том Ханкс", на цели 3 континента.

При това положение може би е малко чудно, че филмът ми хареса, и то толкова, че щом излязох от него, знаех, че искам да го гледам пак и само няколко дни по-късно направих точно това.

Да гледам филм, който ми е харесал, два пъти един след друг, не е нещо ново за мен, но този път, освен че исках да проследя по-внимателно някои детайли и причинно-следствени връзки в него (в "Ангели и демони" нито един предмет не се появява на екрана случайно и почти нищо не се случва, без преди това да са се мернали за миг някакви индикации за него), исках и да открия и опиша всичките внушения, които филмът се опитва да наложи на зрителите. Да, точно така - внушения. Въпреки че на пръв поглед гледате филм, който страшно прилича на "Национално съкровище" за възрастни, на втори план "Ангели и демони" много внимателни ви облъчва с внимателно подбрани и стройно насочени в една и съща посока внушения, свързани с църквата. След внимателен анализ успях да формулирам 10 основни внушения, с които ми се струва, че авторите на филма се опитват да се харесат много повече на Ватикана, отколкото с "Шифърът на Леонардо", заради който според мен не са били допуснати да снимат там втория си филм:

1. Църквата може и да не е безгрешна, но по същността си е добра.
Да, ролята на римокатолическата църква в историята на днешната цивилизация е доста противоречива. От една страна, като всяка религия, тя подкрепя и напътства духовно своите последователи, дава им наготово обяснения за необяснимото и ги освобождава от нуждата да търсят истинските причини, поради които едно или друго нещо в нашия свят се случва. Но тя е донесла и много болки и страдания на онези, които не са били съгласни с нейните "неоспорими" истини и са търсели истинските обяснения за това какво представлява светът, в който живеем. В "Ангели и демони" на няколко пъти се признава, че църквата е правила грешки, но това е само защото тя се състои от хора, а хората правят грешки. Но иначе в намеренията си тя винаги е добра. Доста, доста църквоугодно твърдение. Както и това, че църквата се грижи за един милиард вярващи по целия свят, което също беше натякнато няколко пъти. Вярно, също няколко пъти се показваше съвсвем явно и това, че църквата е много богата, но всичките й богатства се обясняваха чудесно с мащаба на нейната отговорност - един милиард вярващи плюс всички гладни и болни. Ако аз представлявах Ватикана, само заради това внушение щях да се погрижа третият филм от поредицата да не бъде ограничаван в желанието си да снима, където си поиска.

2. Швейцарската гвардия никога няма да те предаде.
Още от 16 век насам швейцарската гвардия, която се грижи за личната охрана на Папата, е не само неразделна част от имиджа на Ватикана, но и от усещането за стабилността на църковната институция. В "Ангели и демони" на няколко пъти се загатва за възможността в гвардията да има предатели, дори в един момент нейният ръководител командир Рихтер, игран от Стелан Скарсгерд (ролята на който от "Мама миа" ми пречеше донякъде да го възприема в цялата му сериозност), беше показан в ситуация, която 100% го определяше като предател, заради което и беше убит в ситуация на задължителна моментална реакция. Но броени минути след това героят му беше реабилитиран, след като видеозапис показа какво всъщност се беше случило. И така, според филма служещите в швейцарската гвардия може да се консервативни, недоверчиви, може дори да изглеждат като горили, но те са безрезервно верни на Папата и на институцията, която той представлява. Впрочем това внушение не само представя швейцарската гвардия в положителна светлина, косвено то уверява зрителите в стабилността на църквата, която никога не може да бъде унищожена с помощ отвътре.

3. Заобикалянето на традициите и каноните задължително носи неприятности.
Във филма имаше няколко момента, в които пред кардиналите стоеше необходимостта да действат бързо вследствие на необичайната ситуация, в която бяха поставени. Някои от тях, обикновено по-младите, се поддаваха на това да взимат нестандарни решения, противоречащи на каноните и традициите, и тяхното поведение изглеждаше повече от логично. Но в крайна сметка се оказваше, че именно старите, които отказваха да се поддадат на логиката, а следваха написаните преди векове правила, без дори да се мъчат да ги разберат, излизаха прави. Дори и когато отказваха да се съобразят с очевидните огромни рискове и да прекъснат конклава, за да се евакуират заедно с целия Ватикан поради опасността от взрив на капсулата с антивещество.

4. Илюминатите са само легенда, злото идва от хора вътре в самата църква.
От могъщи вековни врагове на църквата, в "Ангели и демони" илюминатите ("просветените", хората на наука, които искат да си отмъщават на църквата за времената, в които са били преследвани и убивани от нея заради оспорването на нейния възглед за света като единствено правилен) бяха сведени до една измислица, като се оказа, че хора, вътрешни за църквата, използват легендата за тях само за да отклонят подозренията от себе си възможно най-дълго. Естествено, отново всичко е представено в полза на църквата, защото се оказва, че мозъкът на цялата операция е бил осиновен от висш служител на църквата сирак, след това спечелил доверие и издигнел се в нея с интелект и привидна преданост, но всъщност той е доведена в нея личност с един вид нечист произход, развила реформаторски настроения и жажда за власт. С две думи, църквата пак е невинна, освен с това, че помага на хората и им гласува доверие.

5. На младите не бива да се има прекалено много доверие.
Отново имам предвид героят на Юън Макгрегър - ирландският камерленго Патрик Маккена, който е прекалено млад, за да получи огромната отговорност да бъде избран за духовен водач на един милиард вярващи по света, въпреки че с действията си, с които с риск за живота си привидно спасява Ватикана от опита на илюминатите да го унищожат и унижат, кара повечето от кардиналите да забравят какво им диктува канона и да гласуват за неговото провъзгласвяване за папа. Малко по-късно се оказва, че той не само не е достоен за папа, но е и основният злодей във филма, който, в желанието си да модернизира църквата, е готов да изфабрикува пъклен план, включващ мнима атака срещу нея от вековните й врагове - илюминатите. Отново мъдростта побеждава и нелогично и закостеняло държащите се на пръв поглед кардинали се оказват прави.

6. Вселената е създадена от големия взрив, но него кой го е предизвикал?
От доста години църквата внимава, когато отрича достиженията на науката. След голямата й грешка векове наред да се бори срещу науката (най-известна с преследването на Галилео Галилей), днес тя постъпва много по-правилно, като не продължава да оспорва очевидни факти като този, че земята е кръгла и не е център на вселената. Вместо това много по-фино опитва да се намеси в обясняването на света около нас там, където науката все още не е успяла да достигне до истината. И така, началото на филма ни отвежда в европейския център за ядрени изследвания (ЦЕРН), известен напоследък с опитите в неговите ускорители с помощта на високоенергийни частици да се изследва теорията за големия взрив. И именно човек от църквата явно вярваше на това, което може да направи науката, защото организира открадването на полученото при опита антивещество, за да развие с негова помощ злокобния си план. Т.е. църквата напълно вярва на науката и е готова да я използва. Но там, където науката не знае отговора, църквата отново поставя своя Бог. ОК, признаваме, имало е голям взрив, от който е възникнала вселената - казват ни те. Ама кой мислите, че го е предизвикал, а?

7. Когато се съмнявате в твърденията на църквата, правете го внимателно.
Както казах по-горе, в "Ангели и демони" на науката се гледа сериозно. Чест прави на създателите на филма, че не са се поддали на изкушението да представят професор Лангдън като вярващ или прогледнал за Бог след дългите проучвания, с което щяха да се харесат много повече на католическата църква. Няколко пъти му задават провокативни въпроси, на които той съвсем достойно защитава позицията си на човек, който вярва в науката, а не в религията. На тях им се налага да приемат този факт, тъй като разчитат на неговата помощ, но не пропускат да го помолят, когато навлиза в миналото и тайните на църквата, да го прави внимателно и с уважение. Това е може би най-силното и явно внушение в целия филм и се повтаря два пъти. И двете страни прекрасно знаят, че далеч не всичко, което е правила църквата, е достойно на уважение. Но то й се полага въпреки всичко, поне заради точка 1 .

8. Църквата не пречи на науката, само ограничава неразумно високата й скорост.
Да, някога църквата е преследвала Галилео Галилей и много други учени, които са искали да оспорят разпространяваните от нея тогава схващания за света. Но днес тя е осъзнала своята грешка и не си позволява повече да отрича очевидните неща. Но и днес продължава да се меси в нейните действия, когато счита, че тя се движи прекалено бързо и навлиза в области, където познанията ни не са достатъчни, а възможностите да променяме света са прекалено големи, каквито са например ядрените излследвания. Всъщност целият филм е изграден именно върху едно от най-оспорваните в последните години от страна на църквата действия на съвременната наука - опитите да се пресъздадат в ускорителя на ЦЕРН чрез използване на високоенергийни частици събития от времето на големия взрив, с което човечеството да се доближи повече от всякога до истината за възникването на вселената. И тук внушението е подобно на онова в точка 7 - питайте внимателно и се отнасяйте с уважение към тайните на вселената.

9. Науката носи на хората повече неприятности, отколкото добро.
Това е може би най-очевидното внушение. Да, опасенията на някои хора, че опитите в ЦЕРН могат да превърнат Швейцария, Франция и Италия, или може би цялата ни планета, в една черна дупка, не се оправдаха нито в реалността, нито във филма. Но все пак във филма полученото при тях антивещество (нещо абсолютно невъзможно на практика) донесе големи опасности за хиляди хора и застраши Ватикана и дори част от Рим от пълно унищожение. Изводът? Науката носи на хората много повече неприятности, отколкото добрини.

10. Полицаите не трябва да мислят, само да изпълняват заповеди.
Това беше единственото несвързано пряко с църквата внушение. Двамата полицаи, придружаващи професор Лангдън, получиха заповед да го заведат веднага във Ватикана. Той обаче имаше други планове, свързани с проследяването на знаците на злодеите-илюминати, и опита да ги убеди да не изпълнят заповедта, а да дойдат с него по следа, която можеше да ги отведе до мястото, където ще бъде убит поредният, четвърти кардинал. Професорът беше убедителен, а полицаите - способни да взимат разумни собствени решения, така че след минути го бяха откарали на исканото от него място. Благодарение на това професорът успя да спаси именно онзи кардинал, който след това беше провъзгласеин за папа. Но двамата полицаи загубиха живота си - нещо, което нямаше да им се случи, ако просто бяха изпълнили това, което им беше заповядано.

Разбира се, много от тези внушения са заложени още в книгата от Дан Браун, други, убеден съм, са добавени и подсилени от авторите на филма. Защо са им трябвали - дали за да направят хората по-добри, или за да си осигурят благоразположението на Ватикана по отношение на евентуален трети филм - засега можем само да гадаем. И междувременно - да се наслаждаваме на добре направения филм, постигащ напълно заслужено впечатляващи успехи в бокс офиса.

В последните дни буквално от всички страни в интернет ни заливат призиви за гласуване - блогове, форуми, facebook. Имам чувството, че особено днес в блог.бг на има-няма 2 минути излиза поредният умник, който счита, че е открил топлата вода и трябва да изкрещи пред всички своето откритие. Вече се плаша да отворя Google - страх ме е, че каквото и да търся, ще ми върне отговор daglasuvash.com. Призивът на всички е, меко казано, досаден, а доводите им - първично наивни. Вярно, методите им нямат нищо общо с купуването на гласове, така че сигурно са законни, но затова пък разчитат на сеенето на страх, което не бих казал, че е много по-коректен метод - защото при купуването поне нещо ти дават, а тези само те плашат.

И така, какви са основните доводи на привържениците на гласуването на всяка цена, с които искат да ни убедят, че непременно трябва да гласуваме (и какви са моите коментари по тях):

1. Гласувай, за да неутрализираш гласовете на турците.
Турците гласуват 100%, затова трябва и вие да гласувате 100%, за да ги неутрализирате и те да заемат само полагащите им се проценти. Това сигурно е вярно, но мирише на етническа нетърпимост и злоба. Утре ще почнат да ни казват и да раждаме по 4 деца, защото турците раждали по толкова, иначе ще ни намалее процентът в общия брой на населението. Е, и? А после по 8, защото циганите раждат по толкова? Не искам да правя нещо само защото други го правят.

2. Гласувай, за да неутрализираш купените цигански гласове.
Честно казано, купени или не, циганите ще гласуват винаги за този, за който им кажат техните племенни водачи. Така че това дали са купени или не, няма особено значение. Ама те не гласували с мисъл и не правели информиран избор? Ами нормално - въпрос на образование и култура. Дайте по-добре да измислим как да им забраним да гласуват (примерно като за гласуването се добави образователен ценз, вместо само възрастов). Или по-радикално, вместо само бюлетина, в която трябва да задраскаш избраната партия, най-добре да трябва и да решиш вярно и някакъв тест, с което да докажеш някакво ниво на интелигентност и познание за устройството на обществото, в което живееш, даващо ти право да избираш бъдещето на цялата нация.

3. Гласувай, за да неутрализираш останалите купени гласове.
Тук основните спрягани виновници са различните малки партии, използващи метода на корпоративния вот. Гласувайте за нас, за да си запазите работните места, казват най-често те на своите. Ами има логика, нали? Ако те са на власт, техните фирми ще имат повече и по-изгодни поръчки, ще "усвояват" повече европари и така на хората, работещи в тях, могат да им се разминат съкращенията. Звучи ми къде-къде по-реалистично от обещанието, че Синята коалиция ще оправи живота на всички с магическа пръчка (след като вече видяхме, че и СДС действа по корпоративния метод при предишното си управление).

4. Гласувай, за да неутрализираш гласовете на червените бабички.
Тук се визират онези неразумни и юроде, на които 45 години (и 20 след тях) не им стигнаха, а продължават да искат социална държава. На какви се правят тия, бе, на шведи ли!? Или на американци? Всъщност привържениците на дясната идея (сред които спадам и аз с всичка сила), ако се огледат внимателно, могат да видят един парадокс - "комунистите" въведоха най-дясното нещо в данъчната политика за последните 20 години - плоският данък, а онези, които наричат себе си десни, го размахват като голям грях на социалистите и обещават да го премахнат. Абе луда работа. Едно време, когато и аз ходех по митингите, бях искрено бесен, че БСП бяха обяснили съкращението СДС като Стани Да Седна. Сега разбирам, че са имали своите основания.

5. Гласувай, за да имаш право да критикуваш онези, които си избрал.
Да бе, да. И ако гласувам за едни, пък народът избере други, кои имам право да критикувам? Това е най-глупавият от всички доводи. Честно!

6. Гласувай, за да свалиш комунистите от власт.
Лошо няма. Наистина бих искал да ги сваля. Стига да знаех кого ще кача на тяхно място. От всички, които се кандидатират в момента, не виждам нито един, който да е по-различен от тях. Онези, наричащи себе си "добрите", се оакаха достатъчно здраво, когато имаха възможност да покажат колко са добри, и от тогава до сега почти не могат да вземат ръка. Нищо не ми подсказва, че ако им дам втори шанс, ще се представят по-добре.

7. Гласувай, за да покажеш гражданската си позиция.
Не напразно в нашата конституция се говори за право на глас, а не за задължение за глас. Даже и за граждански дълг не се споменава - излиза, че и него са го измислили партийните агитатори. Сигурно има някаква причина да е така. Правото е точно онова нещо, което имаш свободният избор да направиш или да не направиш. И по двата начина показваш еднакво силно своята гражданска позиция. Смятам, че като не виждам някой, за когото да изпитвам желание да гласувам, е много по-честно да не гласувам за никого. И за да покажа, че това няма нищо общо с мързела, бих приел една промяна, която ще направи гласуването задължително и тогава гласуването с празна бюлетина ще има вече съвсем различна стойност. Над 50% празни бюлетини - невалидни избори. Дайте ни нови кандидати, за които да имаме желание да си дадем гласа.

8. Гласувай, за да спасиш България от катастрофа.
За да спасиш България от катастрофа, трябва да избереш такива хора, които имат желание да работят за нейно добро. Ако не виждаш такива, и с гласуване, и без гласуване - все няма да я спасиш. Впрочем причините за перманентната катастрофа на България не са толкова конкретно в политиците, колкото в българите като цяло, а политиците са просто статистическо отражение на това, което представлява целият народ.

9. Гласувай, ако ще и само за да избереш по-малкото зло.
Не, благодаря. Искам да избера нещо добро. Ако не виждам такова, предпочитам да не избирам. Когато всички откажем да им купуваме малкото зло, може пък някой да се сети, че е време да пусне на политическия пазар и нещо наистина добро.

10. Ако не гласуваш, все едно гласуваш за комунистите (или турците, или и двете).
И с това не съм съгласен. Като не гласуваш, показваш своята позиция на нехаресване и на комунистите, и на тези, които искат да ги сменят в управлението. А техните проценти те могат да си ги вземат само от онези, които наистина гласуват за тях.

Изобщо, моят призив би звучал така - гласувай само ако наистина вярваш, че избираш нещо добро. И не си завирай главата в пясъка, отказвайки да чуеш доводите защо твоето добро всъщност не струва.

Оня ден сутринта Милен Велчев, заедно със съпругата си, се появи на гости в предаването "На кафе с Гала" в Нова телевизия. Класическо предизборно гостуване - казах си - едно безплатно показване на лицето ти точно преди избори пред толкова много зрители никога не е излишно. Бързах да тръгвам за работа, та се надявах да успея да чуя колкото се може по-бързо какво ще иска да ни разкаже г-н Велчев в този ден. Не се наложи да чакам. Оказа се, че веднага започнаха да си говорят за кризата и за това как се отразява тя на него и на семейството му.

Оказа се, че кризата е ударила не само всички нас, но и семейството на бившия финансов министър, известен с това, че е зарязал през цветущата 2001 година високоплатената си работа на висш банков служител в Мерил Линч в Лондон, за която се спрягаха суми от порядъка на над един милион долара годишна заплата (или дали не бяха паунди), за да се отдаде на далеч по-неатрактивната във финансов аспект, но толкова удовлетворяваща духовно мисия - да помогне за оправянето на родината си за 800 дни.

Аз не вярвам в Дядо Коледа и други приказни герои, затова залагам на това, че и като министър доходите му не трябва да са били по-малки от онези, от които се е отказал - иначе защо да го прави! Откъде такива доходи при една министерска заплата, ще кажете? Ами сещам се например за едно трансформиране на 285 милиона долара от външния ни дълг от долари в евро точно когато доларът беше в зенита си (около 2.30 лева), и броени дни преди да обърне своя тренд в посока надолу за дълги години напред, с което в един момент загуби цели 47% от стойността си и да стигне 1.24 лева. Разбира се, аз разбирам доводите на Велчев, че един дълг в евро на страна, чиято валута е привързана към еврото, е по-предсказуем от гледна точка на разходи на бюджета, отколкото един вариращ доларов дълг. И все пак, не е ли по-важно да е най-евтин за връщане преди всичко друго?!

Дали е възможно, ако си толкова голям финансов специалист, колкото се твърди, че е Милен Велчев, и при толкова пресен опит и контакти в една от световните финансови столици, и то в една от най-големите банки на света (по онова време), само няколко дена преди обръщането на един дългогодишен тренд, ти изобщо и да не подозираш за подобна вероятност?! Струва ми се странно и имам усещането, че с това действие Милен Велчев е направил много добра услуга на кредиторите. Услуга, от която страната ни загуби ни повече, ни по-малко, 134 милиона долара за един 4-годишен период. Услуга, която, ако беше поръчана, даже и при прогноза за само 25% загуба на стойност на долара, носи на "възложителя" над 70 милиона долара печалба, и то само върху главницата на дълга. Е, ако някой ми направи толкова сериозна услуга, аз бих го черпил нещо - ако не общоприетите 10%, то поне 5. Това прави няколко негови годишни заплати (от онези в Лондон, не от министерските). Но разбира се, това са спекулации. Прекалено недоказуеми, за да се говори за тази случка толкова, толкова малко в сравнение с приватизациите на Костов например.

Исках да кажа, че не виждам защо човек като г-н Велчев трябва да е обеднял толкова, че да има проблеми в днешната все още относително мека криза. И то сериозни проблеми, за каквито и не подозирах, че ще вземе да споделя в студиото - точно когато би трябвало да ни уверява какво може да направи, когато го изберем. Семейство Велчеви, каза Милен, се отказали да си купят нова кола - решили, че и старата си е много хубава. Ей, ама те като мене бе, народни хора ще излязат - и аз така отлагам за моята вече доста години, и то по същата причина - защото старата си се движи добре и не ми създава проблеми! Нещо повече, на въпроса на Гала "а какво правите с пътуванията, знам, че сте много запалени", отговорът беше нещо от сорта на: "от тях сигурно последно ще се откажем, но и там има промени - спрели сме далечните дестинации".

Е, не, това беше вече много. Разбирам да ми кажат, че заради кризата са се отказали от плановете си за 80-футова яхта и вместо нея ще си вземат една по-скромна, 50-футова, но те ми казват, че се отказват от нова кола. На мен ми е трудно да повярвам дори, че имат една единствена кола, а те искат да повярвам в нещо толкова силно. Може  пък и да е вярно, но само ако старата е на по-малко от година. Или ако след разхода за яхтата парите за едно Бентли са им се видели прекалено много. Разбирам и да ми кажеха, че заради кризата вече няма да летят в първа класа, а ще я карат по-икономично - в бизнес класа. Но те казват, че се отказват от далечните дестинации. Не, това просто къса сърцето и те кара да искаш да им помогнеш. Да вземем да им помогнем, а? Колко му е  - Нова ТВ трябва само да открие един номер за sms-и и няма да ни е никакъв проблем да съберем за няколко дни пари за новата кола и няколко самолетни билета за горкото семейство! Толкова пъти вече сме го правили по какви ли не поводи, вече имаме страхотен тренинг.

Всъщност всичко, което каза Милен Велчев в този разговор, би било абсолютно нормално за всеки човек от средната в Европа, САЩ или дори България по време на днешната криза. Само че от неговата уста, извинявам се, това ми звучи като лъжа. Преднамерена. С цел да ни се хареса. А когато политиците ме лъжат за едно, очаквам, че ще ме лъжат и да за причините да се стремят към властта, и за това какво ще правят, ако влязат в нея. Е, избирателите това го усещат винаги. И то ги отблъсква. По начин, че после никакви призиви за гласуване на всяка цена не могат да помогнат за висока избирателна активност. Защото хората всеки ден се уверяват, че избор всъщност няма.

Не ме разбирайте погрешно - нямам нищо конкретно против Милен Велчев. Смятам, че той даже не е по-лош с нещо от останалите политици, борещи се сега за нашия глас след 3 дена. Но май точно това е най-лошото - че бай Ганьо отново ще излезе прав, че всички са маскари.

Интернет фолклор, най-вероятно преведен от руски, за което съдя по някои специфични грешки в превода, които вече оправих... Грешките в пълните членове и злоупотребата с препинателни знаци запазих, защото придават повече автентичност на "форумния" текст. Познания на читателите в областите компютри, софтуер, фотография, дизайн и предпечат, и особено опит в ползване на форуми от тези области, ще им помогнат да разберат хумора на този диалог възможно най-добре.

Новобранец: Пичове, имам проблем – дойде пациент, едното око работи, другото - не. Какво да правя! Спешно!!!

Хирург (ветеран във форума): А-а-а-а!! Едното око не работи, ебати ташака!!

Скалпел (ветеран в сайта): Мамка му, писна ми от леваци!

Админ (администратор): Новобранец, четете правилата на форума, използвайте търсачката. Първо предупреждение!

Доктор_Лектор (постоянно присъствие): Добре де, стига го дърляхте, не виждате ли, човека има проблем.

Гост1: Новобранец, а ти какво искаш? Формулирай си въпроса по-правилно.

Новобранец: Гост1, аз искам да виждат и двете очи. Можеш ли да ми подскажеш как да го направя?

Гост1: А-а-а-а, да виждат и двете очи – не знам тогава. Аз специализирам иглотерапия.

Новобранец: Админ, аз ползвах търсачката, но нищо не намерих. Някой да ми помогне, пациента лежи на масата, аз му отворих единия бял дроб – не помага!!

Хирург (ветеран във форума) : А-а-а-а!!! Отворил му белия дроб, сега ще се попикам!!!

Гост2: Новобранец, а очния нерв провери ли?

Медбрат (опитен): Новобранец, кое око не работи – лявото или дясното?

Админ (администратор): В правилата на форума е написано че тук е забранено да се задават въпроси за симетрични органи. Освен това по какви думи търси? С думичката „око”? А трябваше с „бинокуларус окулярус”. Ето – [подбор от линкове] - прочети за това как трябва да използваш търсачката във форума.

Новобранец: Гост2, а къде да търся очния нерв? Размених местата на очите, сега и двете не работят. Спешно, какво да правя, скоро свършва упойката.

Гост3: А пациента от каква раса е – негроид или монголоид?

Скалпел (ветеран на форума): Гост3, а каква е разликата?

Гост3: Искаш да кажеш, че между негроид и монголоид няма разлика? Пък после наричаш Новобранеца левак!

Доктор_лектор (постоянно присъствие): Между негроида и монголоида има разлика, това е факт.

Новобранец: Как да разбера расата?

Скалпел (ветеран във форума): Попитай пациента.

Новобранец: Пациентът е в безсъзнание. Може би му пише в паспорта?

Скалпел (ветеран във форума): Гост3, разлика има, но каква е конкретната разлика в нашия случай??

Гост3: Скалпел, очевидна. При негроидите очите са големи и ококорени, а монголоидите имат цепки на очите – може би на пациента просто са му стеснени очните цепки, и трябва да се цепнат със скалпела.

Новобранец: Благодаря Гост3! Цепнах клепачите – сега очните ябълки се вадят значително по-лесно. Размених ги още веднъж, не работят. P.S. За всеки случай цепнах ноздрите и ануса.

Новобранец: Ехо, има ли някой тук?

Новобранец: Е какво да правя в края на краищата?

Новобранец: Край, темата е закрита, аз го изпратих при очен лекар.

Скалпел (ветеран във форума): НОВОБРАНЕЦ, ТИ КАКВО, НЕ СИ ЛИ ОЧЕН ЛЕКАР???

Новобранец: Не, гинеколог съм.

Админ (администратор): Новобранец, второ предупреждение. Чети правилата. Тук е форум на очните лекари. Още едно предупреждение и - бан.

Хирург (ветеран във форума): А-а-а-а-а!!! Гинеколог!!! Край, пускайте водата, аз се попиках!

Наскоро пак посетих за кратко един от любимите ми градове - Виена. Спомням си какво казваше едно време Емил Боев - литературният герой на Богомил Райнов: "Обичам да ходя на погребения - те ми напомнят, че съм жив". Аз обаче не съм като него в точно този смисъл. Само че ако мога да го перифразирам, аз обичам да ходя в цивилизовани държави - това ми напомня, че проблемът не е у мен, когато ми се струва, че България все още не е такава.

Понеже съм ходил във Виена вече доста пъти, нямам никакво намерение да ви занимавам с подсладени истории за лъскави концерти или оперни представления, замъци, галерии, Моцарт, Щраус, шницели или торти Захер. Не че не харесвам всичко това или не продължавам да откривам нови и нови интересни неща в този прекрасен град, но просто искам да хвърля един по-нестандартен поглед.

1: История с фенерче

Имах редкия късмет да успея да си резервирам за много прилична цена един чудесен хотел, намиращ се почти до катедралата Свети Стефан, т.е. в самото сърце на Виена - явно кризата и намалелият брой туристи се бяха отразили на цените на хотелите и в един толкова популярен за туристите град. Разбира се, не че това има кой знае какво значение в град с почти идеален обществен транспорт, но все пак си е някакъв много приятен гъдел да можеш да излезеш от хотела, и веднага да се окажеш на ъгъла на Грабен и Кертнер щрасе, а катедралата да ти е пред очите щом излезеш зад ъгъла.

Хотелът напълно покриваше очакванията ми за 4-звезден хотел във Виена, като единственото по-странно нещо около състоянието му беше фактът, че фоайето и рецепцията бяха най-невзрачното място в цялата сграда. Точно обратното на това, което се прави у нас - тук голяма част от бюджета за строителство и ремонти се изсипва именно във фоайето, защото това е първото, което клиентите виждат и по което взимат решение да отседнат в дадения хотел, а когато влезеш в стаята си, започваш да преоткриваш общовалидната житейска истина, че не всичко, което изглежда добре отвън, е хубаво отвътре.

Както казах, асансьорът, коридорите и стаята ми (да не говорим за банята), бяха повече от чудесни. Не очаквайте да чуете някакви забележки в тази посока. Но още след десетина минути ме чакаше голяма изненада. Тя започна с едно почукване на вратата, която аз отворих, в коридора беше камериерката и почти без обяснения, тя ми подаде едно фенерче и едно листче А5 с напечатан върху него някакъв текст на немски, английски и италиански. Ето го и фенерчето (впрочем много отдавна, може би от 70-те години, не бях виждал подобен модел - плоско, с батерия от 4.5 волта вътре):

Сигурно вече се чудите за какво ми беше нужно това фенерче. Не го казах изрично, но стаята ми, която беше на последния етаж на хотела, беше оборудвана с луксозни покривни прозорци, както и два нормални стенни, и последното, от което страдаше, беше липсата на светлина. Бележката щеше да обясни причината. Само с 1-2 изречения на нея беше написано, че утре сутринта между 4 и 6 часа е възможно да има спирания на тока във връзка с ремонт, който се провежда в сградата. Тук му е мястото да отворя една скоба и да кажа, че особено през деня, на определени места из хотела си личеше, че върви някакъв ремонт, но всичко ставаше с минимум шум и още по-малко прах, така че и заядлив английски турист, който само гледа как да си поиска обратно парите от туристическата агенция, не би имал особени основания да предявява някакви претенции.

Това, което ме порази в случката с фенерчето, беше нивото на предвидливост, която тези хора проявяваха. Първо, те бяха избрали такъв час за спиране на тока, който ще се усети от възможно най-малко хора - в края на краищата, между 4 и 6 часа почти всички спят. Второ, въпреки че вероятно всички спят, те взимат предвид, че може би ще има някой, който трябва да стане рано (примерно за да хване някой ранен полет, или защо не - за да снима изгрева), и осигуряват за всички стаи тези фенерчета, с които човек достатъчно удобно би могъл да се оправи в стаята или банята и да се приготви за излизане. Разбира се, сигурно имат предвид и евентуални форсмажорни обстоятелства, при които и на спящите може да им се наложи спешна евакуация, която сигурно би била затруднена, ако няма ток. Не коментирам каква е вероятността за подобна случка, а само това, че в хубавите страни хората оставят много малко неща на случайността.

Опитвам се да си представя възможно ли е някога у нас да срещна проява на подобна предвидливост. Мисля, мисля, но стигам само до отрицателния извод, поне що се отнася до спиране на тока. То у нас винаги става изненадващо, ако се обадиш да питаш нещо на повреди (които и често си менят номерата, за да ги откриеш по-трудно), там едва ли не ти се карат, че ги занимаваш с глупости, и практически никога не ти дават информация кога проблемът ще бъде решен. А тук един ден по-рано ти съобщават, че може да има прекъсване на токозахранването и взимат всички мерки това да стане в момент, в който е най-малко вероятно да имаш нужда от ток, и да ти осигурят аварийно осветление, в случай че все пак имаш нужда от светлина. Дали ще ги стигнем? По този въпрос май отговорът поне засега  е едно звучно НЕ.

 

2: Болничните дни в Австрия

Имам няколко приятели и приятелки, които живеят във Виена и обикновено гледам да намирам време да се видя с тях, когато ходя там, особено пък с едната от тях, с която явно имаме най-много какво да си казваме винаги. Този път посещението ми беше много изненадващо, така че успях да я предупредя, че пристигам, едва вечерта преди полета, а сутринта, след като кацнах, вече й се обадих от града, за да се уговорим в коя от двете ми вечери там ще можем се видим. Тя ми обясни, че в момента си е у дома, в болнични, заради някакъв вирус, и въпреки че вече е почти здрава, тази вечер не може да излезе, така че ще може да ме види чак на следващата.

Тъй като бях сигурен, че случаят по никакъв начин не беше опит за деликатен отказ от среща, попитах защо пък да "не може". Отговорът беше много ясен, само че доста нелогичен за един българин, незапознат с живота там: защото по условията на болничните в Австрия, когато на някой човек му е издаден болничен лист с указания за домашно лечение, той няма право да не си стои у дома, освен евентуално за някакво излизане до аптеката или лекаря. Тамошните представители на здравната каса имат право във всеки момент да проверяват дали болните, за които държавата плаща на работодателите, докато са болни, изпълняват указанията за домашно лечение. Вариантите за проверка включват както звънене на домашния телефон, така и посещение на място, а нарушенията, естествено, се наказват. Презумпцията е, че ако болният е достатъчно здрав, за да излиза от дома си и да води нормален социален живот, то той сигурно е достатъчно здрав и за да бъде на работа и при това положение не е необходимо държавата да му плаща за домашното лечение, от което той очевидно няма нужда.

За следващата вечер тя вече можеше да излезе от дома съвсем нормално, защото това беше последният ден, в който трябваше да се лекува у дома съгласно документите, и към края на деня беше посетила своя лекар, за да приключи формално действието на болничния лист. Т.е. времето, за което държавата й плаща, за да стои у дома и да се лекува, вече беше изтекло, а самото лечение беше отчетено като успешно приключило.

Дали у нас и възможно някога да стигнем подобно ниво на съвест по отношение на трудовата дисциплина (част от която е и задължението да се грижиш за здравето си)? Нещо не ми се вярва. Тук е прието, че всеки има право да прави каквото си иска и подобно правило би се възприело като груба намеса върху свободата. Така че и по тази точка отговорът ми е, че няма да се оправим.

 

3: История за цените на мобилните разговори (и на плодовите пюренца)

Австрия е подобна на България по територия и численост на населението и също като нас, има три мобилни оператора. И там, както и у нас, между тях има конкуренция, а преносимостта на номерата е факт, при това без досадните "аудио етикети", които закачват у нас операторите на пренесените номера и с които се тормозят всеки, който иска да ги избере. Само че като чуе човек какви оферти получават желаещите да преминат към най-новия от трите оператора - Orange, може да си каже, че у нас конкуренцията е толкова привидна, колкото и верността на твърдението, че цените на мобилните ни услуги са най-ниските в Европа. Всъщност, официално погледнато, това твърдение сигурно е вярно: сигурен съм, че в сравнение с всяка друга тарифа на европейски мобилен оператор, цените на минута или цените за SMS у нас наистина са по-ниски. Само дето там можеш изобщо да не стигаш до плащане на тези цени, а абонаментът да ти е предостатъчен за всички нужди, които можеш да имаш.

За какво става дума? Моята приятелка, за която ви споменах в предишната история, беше получила следното "предложение, на което не може да устои" от Orange и заради него беше напуснала скоро T-Mobile. Да поясня - офертата към нея е била валидна не за първите 3 или 6 месеца, а завинаги, или по-точно, докато не бъде заменена с някое още по-изгодно предложение.

Предложението изглежда по следния начин. Месечен абонамент: 20 евро. Дотук не звучи особено добре, нали? Но сега ще чуете какво е включено в този абонамент: 1000 минути месечно към всички телефони в Австрия - мобилни или стационарни; неограничен брой минути разговор в рамките на самия оператор; 400 минути към избрана европейска държава (в нейния случай тя си беше избрала България, където живеят роднините й); 1000 SMS-а.

Не слушах подробности за това каква ти става цената за разговори и съобщения, след като изхарчиш тези включени в месечния пакет минути и SMSи - може би след това тарифите са главорезни, но подозирам, че и самата ми приятелка не знаеше това в детайли - та кой нормален човек би имал нужда месечно от повече от 1000 минути и 1000 съобщения в рамките на страната си, плюс 400 минути до родината и неограничен брой минути за разговор в рамките на собствения оператор.

Може би наличието на подобни оферти може да се обясни донякъде с кризата, в която по-малките оператори опитват да откъснат парче от баницата на големите си конкуренти, за да се позиционират по-добре на пазара, може би се дължи на по-големия платежоспособен пазар (което малко ме съмнява, защото тук пазарът на мобилни услуги е достатъчно голям като брой абонати), а може би просто на по-малката алчност на тамошните мобилни оператори в сравнение с тукашните. Това няма особено значение. Значение има само това, че пак ние, жителите на тази бедна страна, сме прецакани да плащаме повече за едно и също нещо от значително по-богатите като цяло западноевропейци.

Но да бяха само мобилните услуги. Ако живееш в голям западноевропейски град, имаш достъп до далеч по-голямо разнообразие от маршрути и далеч по-добри цени на самолетните билети. Ако обичаш да пиеш хубава минерална вода (например Евиан), то ти ще плащаш за нея поне 25-30% по-евтино, отколкото в България, въпреки че ще си я купуваш от магазини с далеч по-скъпа търговска площ и по-високи разходи за заплати на персонала в тях. Има и още много, много примери от този род. Пак по време на това пътуване потресен установих, че едни мои любими 100% естествени немски плодови пюренца, на които сега не мога да се сетя каква беше марката, но за които тук любителите на естествените храни плащаме по 2.90 лева (и при това ги има само в 2-3 магазина в София), в един от много хубавите гурме магазини на метри от операта (т.е. на възможно най-скъпото място в града) се продават без никакви промоции за 0.99 евро, или с близо лев по-малко, отколкото у нас.

Дали имаме шанс да се оправим скоро поне по този показател? Не и докато у нас има два абсолютно непресичащи се пазара - един за хората без пари и един за тези с достатъчно пари, за да живеят нормално. Чисто конюнктурно у нас от клиентите се искат толкова пари, колкото могат да си позволят да дадат. На тези, които не могат да дадат почти нищо, им се предлагат почти безплатни боклуци (които след анализ на съдържанието обикновено също се оказват по-скъпи, отколкото заслужават), а на онези, които искат нещо наистина добро, нежно им отрязват главите. До кръста. С надеждата, че не знаят истинската цена, която се плаща за същото нещо по света и ще са достатъчно щастливи, че изобщо могат да го намерят и в родината си.

 

4: Убиецът от Каленберг

Досега бях възприемал Виена като един равен и равнинен град, в който има достатъчно зеленина, градини и паркове, но няма истинска природа, каквато например си имаме ние в София благодарение на толкова близо намиращата се Витоша. Е, оказа се, че и виенчани си имат своя планина, или по-скоро хълм, защото височината му е 484 метра (самият град се намира на средна надморска височина от 150-200 метра).

До Каленберг (така се казва този квартал, който е една от най-популярните дестинации за разходки около Виена) се ходи с градски автобус и освен най-хубавата панорамна гледка към целия град и към река Дунав, минаваща през него, районът предлага приятни маршрути за разходки и многобройни симпатични и уютни семейни ресторантчета, предлагащи изцяло собствени вина, бира и храна. Другата особеност на този вид заведения е в това, че те не ползват наемен труд, а в тях ви обслужват задължително членове на семейството, което е собственик на съответния ресторант.

В целия район цари чистота и някаква атмосфера на невероятно спокойствие и добронамереност, каквото в България отдавна не можеш да усетиш практически никъде. Хората - и съдържателите на заведенията, и клиентите - са спокойни (знам, че повтарям думата, но тя е единствената подходяща в случая), усмихнати и не може да ти хрумне, че там по какъвто и да е начин би могло да се случи нещо, свързано с насилие. В този смисъл бях доста изненадан да науча една история, случила се съвсем наскоро, в която става дума именно за една напълно безсмислена, но за сметка на това - подчертано жестока проява на насилие.

В един случаен ден, в едно от ресторантчетата на този толкова спокоен и позитивен от всяка гледна точка квартал, влязъл някакъв човек, извадил огнестрелно оръжие и застрелял двамата съдържатели, които били в този момент в салона, дъщеря им, като чула изстрелите, влязла да види какво става, и като видяла какво става, опитала да избяга, но получила два куршума в гърба (само че поне за нея те не били смъртоносни). Мистериозният убиец взел около 1000 евро, колкото имало в касата от дневния оборот, изчезнал и потънал вдън земя.

Съседи си спомнили, че са видели някаква непозната кола малко преди момента на престъплението, явно са успели да уточнят и нейния модел, а вече с помощта на полицията се установило, че става дума за българин от района на Монтана, който е извършил този въоръжен обир с личния си автомобил, след което с щедрата плячка от 1000 евро доволен се е прибрал в родното си село, и така до появата на полицията, изпратена да го арестува по поръчка на Интерпол. Човекът веднага е екстрадиран и сега там с него се занимава австрийското правосъдие, което дава много повече надежди, че той ще си получи заслуженото в обозримо бъдеще, отколкото ако го бяха оставили на българското.

Но това по никакъв начин не променя факта, че винаги ще се намерят наши сънародници, които да поддържат нашия имидж на изродите на Европа. Лично аз не виждам никаква причина да ме е срам, че съм българин, но изобщо не мога да коря чужденците, които считат, че "българин" е мръсна дума. Независимо от това, че вече не сме просто българи, но заедно с това - обединени европейци. И това не ни оправя, както виждаме всички.

 

5: Архитектите на Виенската опера

Тази история я чух от една екскурзоводка и допускам, че може да има и някакъв елемент на легенда в нея, но нищо чудно да е си самата истина. Става дума за архитектите на толкова известната по света Виенска опера. Като всяка подобна величествена сграда, нейното проектиране е било поверено по онова време на двама от най-добрите архитекти. И както можем да видим и днес, те са свършили чудесна работа. Сградата е един от символите на града и макар да не е толкова характерна, колкото примерно операта в Сидни, все пак е напълно разпознаваема и много стилна и красива.

Само че скоро след построяването й възникнал малък проблем. Нищо особено сериозно - сградата не е показала някакъв конструктивен дефект, ако това си помислихте. Не. Просто поради сериозна градоустройствена промяна в района, нивото на околните улици е било вдигнато с няколко метра, при което в операта вместо по онова величествено и високо стълбище, предвидено от архитектите, изведнъж се оказало, че вече ще се влиза направо от улицата, практически без никакви стъпала.

Разбира се, самите архитекти не са имали никаква вина за това развитие на градоустройствения план, но това не им е попречило да изпитат дълбок и непреодолим професионален срам. Толкова сериозен, че една година след случката единият се е самоубил, а след още една година вторият починал от инфаркт, обяснението за който е в притеснението и срама, с който е трябвало да живее, допълнен от трагичната смърт на неговия колега и приятел.

Ето как постъпват двама австрийци, които се чувстват провалени в професионален план, въпреки че формално погледнато са напълно невинни за развитието на събитията и въпреки че историята не споменава обществото да ги е обвинявало за нещо. А сега да сравним тези достойни господа с нашите политици, които и уличени безбройни провали, връзки с престъпния свят или дори откровени престъпления, не успяват да изпитат поне толкова срам, колкото е необходим, за да си подадеш оставката - да не говорим за доблестта да сложиш край на живота си заради провала си.

Та как мислите? Има ли шанс да се оправим поне по този показател? Май отговорът пак е същото звучно "не", както и в предишните четири истории.

Спомняте си оня виц за руснака, нали? На интервю за работа във въпросника имало и един въпрос "Пиете ли?". Замислил се как да отговори. Ако каже "пия", няма да го вземат. Ако каже "не пия", никой няма да му повярва - нали е руснак, как няма да пие - и пак няма да го вземат. Накрая го осенило гениално прозрение и написал: "Пью. С отвращением".

Е, и аз така гласувах. Само че при мен отвращението беше реално. Просто като си пуснах погледа по бюлетините, и повечето имена или не ми казваха абсолютно нищо, или ми казваха, но нещо лошо. 10 минути преди да тръгна, погледнах из интернет за последно за нещо, което да ме вдъхнови за тази невдъхновяваща постъпка и попаднах на някакви 13 причини на Любен Дилов - син (нищо общо със сините) да се гласува.

Впечатли ме това, че в нито една от тях не си беше позволил да каже за КОГО да се гласува, а и в 13-те личеше, че не само може да мисли, което е показвал много пъти, но може и да говори (оставяме настрана логопедическите аспекти на този процес при него). Но какво пък, дори и с тях като нищо ще обогати достатъчно разнородния и без това европейски парламент. А на всичко отгоре, с него не рискувам кой знае колко да избера неправилния човек - шансовете му да влезе са достатъчно нищожни, за да е хем вълкът (аз, нежелаещият да избере по-малкото зло, щом изобщо е зло) сит, хем агнето (надеждата, че няма само хората от ДПС да гласуват) - живо.

Какво ми направи впечатление в изборната секция?

Служебните лица в секцията бяха много по-малко, отколкото обикновено съм свикнал да виждам. Не знам дали е заради много слабата очаквана активност, или просто заради по-малката значимост на евроизборите в сравнение с парламентарните, може да е и заради кризата, но беше факт.

Пликовете от невзрачна рециклирана хартия в землен цвят, в които се пъха бюлетината, придаваха чудесен екологичен елемент на гласуването, като при това гарантираха и толкова важната за изборите оптическа непрозрачност.

Във въздуха не се усещаха абсолютно никакви пристрастия, нерви или притеснения. Дето се вика, на опашката на касата в Била има повече тръпка, отколкото тук. Може би все пак 20-те години демокрация са ни научили поне на това, че да гласуваш е нещо абсолютно нормално и ежедневно? Или просто сме разбрали, че от гласуването нищо важно не зависи? :-)

Ей сега ми щракна и защо причинте на Любен Дилов са 13. Щрак! Ах, гадът! Значи все пак индиректно ни е казал за кого да гласуваме! :-)

Барселона стана европейски шампион за трети път. Напълно заслужено, след 90 минути убедителна, красива и вдъхновена игра. А балонът на Манчестър Юнайтед се спука. Не и без българска помощ.

Нашата най-голяма гордост след Цар Симеон Велики и Христо Стоичков, носеща многозначителното фамилно име Бербатов, отново не направи нищо, както се и очакваше. А после отказал и да говори пред бТВ. И това се очаквало, казаха от телевизията. Предполагам, че не след дълго и на него ще му откажат, ама не да говори, а да играе. Поне в Манчестър.



Кога ли от Юнайтед ще си признаят колко много ги излъгаха с неговата цена? Или може би когато са те излъгали с толкова много, предпочиташ да се преструваш, че всичко е наред? Поведението на Фъргюсън страшно ми прилича на това на шефа на неусетно за него обрана банка, който не иска да си признае, че е измамен, за да не спадне доверието в нея и така да претърпи още загуби, а и той самия да не загуби доверието на собствениците.

Но тази вечер бедата не свършва само със загубата на Манчестър Юнайтед. Оказва се, че и бТВ вече е загубила правата за предаване на Шампионската лига, така че и Краси Минев и неговият екип ни казаха сбогом.

Как да заспя сега след толкова мъка...

Преди няколко дни българският парламент очаквано, но и поне малко изненадващо, прие параграф 22 от промените в Закона за здравето. Вярно, номерът на параграфа е многозначителен, но по-важното е да върши работа. Според този параграф от 1 юни 2010 година ще бъде забранено пушенето на всички обществени места в България. Най-после по нещо ще заприличаме на хубавите държави - като не по чистия въздух в градовете, задръстени от коли заради лошия обществен транспорт, то поне по чистия въздух в заведенията.

По принцип в днешната ситуация почти няма сила, която може да ме накара да изляза и да гласувам на български избори, просто защото в "менюто" от бюлетини не виждам нищо, което бих си "поръчал" с желание. Обаче се замислих, че ако някой ми обещаеше, че ще се бори за тоталната забрана на пушенето на обществени места у нас, със сигурност щеше да ме убеди да отида до урните, за да го подкрепя, даже и ако трябва да се върна от другия край на света. Защото мразя тютюневата смрад (изобщо не ме интересува толкова вредното й влияние върху здравето, колкото тази противната, задушаваща и попиваща навсякъде миризма) повече от комунизма, ДПС и Иван Костов, взети заедно.

Само че вече е късно. Огромното и апетитно червейче, заради което бих налапал електоралната въдица, вече ми го подадоха, без да е закачено на кукичка. Може би няма да е толкова пресилено, ако кажа, че за мен този параграф 22 е най-смисленото парченце законодателен продукт, което нашият парламент е произвел през последните 20 години. Парченцето закон, което ще промени най-рязко живота в държавата ни след 1989 година (като изключим отмяната на чл. 1 на конституцията, разбира се). Една от толкова малкото промени, които ни придвижват в посока повече цивилизованост. Разбира се, малко преувеличавам. Но го правя само за да покажа, че не съм съгласен с теорията, че е безсмислено да се занимаваме с този проблем, при положение, че имаме да решаваме проблеми като корупция на всякакви нива, почти неработеща съдебна система, ниска производителност, ниски идеали, простотия, неграмотност и чалга. Но ако поне този проблем може да бъде решен, а останалите - не, защо трябва да се чака!?

Като човек, който обикаля доста по света, в последните няколко години имах възможността да видя как постепенно се променя отношението към пушенето в някои от най-цивилизованите държави. Първите, при които през февруари 2007 година видях на живо, че са приели забраната за пушене на обществени места, бяха италианците. Тогава дори ме изненадаха, защото ги познавам като едни от запалените фенове на този вреден навик, а до онзи момент знаех за приета забрана единствено при ирландците, въпреки всичките апокалиптични прогнози как тя щяла се отрази на ресторантския бизнес. Е, явно не се беше отразила, поне не и негативно, и вече и други се осмеляваха да ги последват.

Беше относително студена зимна вечер, навън беше около или дори малко под нулата, а ние бяхме в един ресторант в Болоня, разположен поне два етажа под земята. Не по-малко експресивните от нас италианци, намиращи се в заведението, плюс няколкото заклети пушачи от Швейцария, с които тогава бях в една компания, два или три пъти през вечерта се извиниха, че излизат навън за по цигара и след десетина минути се връщаха доволни, без да треперят от студ и възмущение колко са онеправдани с това, че трябва да пушат пред заведението и без да коментират, че ще е много по-добре да се направят концлагери, пардон, специални заведения, за непушачи, отколкото да се допуска да се съсипе целият ресторантски бизнес. Нещо повече, хората тази вечер пушиха значително по-малко, отколкото обикновено, но изобщо не ядоха по-малко, нито пък бързаха да си тръгнат от вечерята, защото като не могат да пушат непрекъснато, за какво изобщо са дошли  на ресторант. Както се и очакваше, изобщо не направиха и по-малка сметка, така че затварянето на заведението поради фалит се размина и тази вечер.

След тази първа приятна и толкова спокойна среща с прототипа на един бъдещ свят без тютюнев дим, аз разбрах, че е въпрос само на време това да се случи навсякъде, където хората използват главите си за мислене. Следващите ми срещи с държави, в които не се пуши, включваха Великобритания, Хонконг, Сингапур, после се включи и Германия (впрочем една от държавите, в които дори и когато се пушеше в заведенията, това не се усещаше толкова натрапчиво, колкото у нас - вероятно и заради по-доброто качество на цигарите, но най-вече заради това, че пушачите пушат в заведение само когато имат истинска нужда от това, а не защото там няма какво друго да се прави, както мислят мнозина у нас). Най-запомняща се беше първата ми среща с истински нощен клуб, в който не се пуши. Това стана в намиращия се на 72-ия етаж панорамен бар в кулата на хотел Swissotel в Сингапур. Там разбрах, че е напълно възможно цигарите да нямат нищо общо с хубавото настроение дори и в едно нощно заведение. Разбира се, за да се осигури не само чист въздух за всички, но и достатъчно комфорт на тези, които не са свикнали да изкарват прекалено много време без цигара, два етажа по-долу, докъдето се слизаше по стълби, облечени с мокет с дебелина сигурно поне два сантиметра, в близост до тоалетните, се намираше едно красиво оформено, изцяло остъклено и великолепно вентилирано помещение за пушене. Но тъй като и в това заведение хората бяха отишли, за да общуват помежду си, да се наслаждават на коктейлите и музиката, и изобщо - за да се грижат за доброто си настроение, те не прекараха цялата вечер в помещението за пушене, а точно както и в случая с италианците, може би не по-често от един път на час-два се отбиваха долу за по цигара.

Постепенно почти всички места, на които ходех, ме посрещаха с все повече ограничения за пушене, което ме изненадваше все по-приятно. Във Великобритания видях и първите хотели, в които пушенето е тотално забранено, въпреки че от години практически всички хотели в развитите страни имаха стаи или дори цели етажи за непушачи. Толкова се разглезих от този стандарт, че наскоро в Австралия даже се почувствах гадно, когато само за ведна вечер трябваше да ме настанят в стая за пушачи - вече бях приел липсата на миризма на цигари в хотелските стаи като единственото нормално състояние на нещата и сега остатъчната миризма, която се излъчваше от мебелите, стените и пода, направо ми бодеше носа.

Теорията, че забраната за пушене на обществени места щяла да съсипе бизнесите, които вече няма да имат право да разрешават на гостите си да пушат, е опровергана от много години от авиокомпаниите. Не мога да се сетя и за един човек, който ще се откаже от пътуване със самолет (включително и такова, което трае по 12-13 часа), само защото през това време, пък и поне по един час преди и след полета, ще се намира само на места, където пушенето е абсолютно забранено. Впрочем от детските си години, през 70-те и 80-те години, имам спомен как в самолетите можеше да се пуши съвсем легално (а явно така е било и по света, защото във филма "Има ли пилот в самолета" девойката на летището питаше героя какъв билет иска - smoking or non-smoking, той й казваше smoking  и тя му подаваше билет, от който излиза дим), но вече поне 15 години това не е разрешено в нито една авиокомпания.

Въпреки това всичките бизнес проблеми на авиокомпаниите са свързани с алчността на производителите на самолети, с цените на горивата, със сигурността и с рисковете от тероризъм, с липсата на удобни терени за разширение на летищата и строеж на нови писти, но не и с това, че пушенето в самолетите и на летищата е забранено. Абсолютно същото ще бъде положнието и със заведенията - нормално хората ходят в тях, за да ядат, пият, общуват и да се веселят, а пушенето им е точно толкова необходимо, колкото примерно ходенето в тоалетната (предвид това, че и двете са свързани с отделяне на неприятни миризми), за което никой няма претенции, че трябва да има право да го върши седнал на масата, на бара или на дансинга.

Много е интересна и другата теория, която се лансира напоследък от почитателите на пушенето, сред които и известни личности като историка Божидар Димитров, социолога Кънчо Стойчев, както и някои журналисти. Та според всички тях нямало нито едно доказателство, че пушенето причинява рак на белия дроб. При всичките статистически доказателства в подкрепа на обратното, при всичките други вреди на здравето, които пушенето доказано причинява, аз съм сигурен, че тези хора, дори и когато вече имат рак, ще обясняват, че той им е от Чернобил, а не от цигарите.

Но хубавото е, че в случая разумът надделя въпреки мощната съпротива и никой не послуша двата лагера "теоретици", въпреки че те бяха изключително гръмогласни, и след малко повече от година у нас пушенето ще се превърне в поредното "самотно занимание" - точно както са и всички останали, свързани с отделяне на неприятни за околните миризми.

Единственият въпрос, който засега остава без отговор, е доколко този закон ще се приеме и на практика у нас. Защото, нека си припомним, у нас е забранено и да се шофира без предпазен колан, и да се говори по мобилен телефон зад волана, а също и да се кара пиян. И въпреки че за тези нарушения има предвидени достатъчно сериозни наказания, не липсват нарушители. Дали и с прилагането на забраната за пушене няма да се случи нещо подобно? Дали полицията няма да си намери още един начин да изкарва нерегламентирани пари по време на смяна, като си затваря очите за заведения, които допускат нарушаването на закона? Това предстои да го разберем догодина. Във всеки случай, за да има успех тази промяна, обществото трябва да е узряло за нея. А ако съдя по коментарите на повечето пушачи - нашето още не е. Но дано не съм прав!

От няколко дни водещите медии в цял свят говорят за 47-годишната шотландка Сюзън Бойл (Susan Boyle), а в YouTube клиповете със записа на нейното гениално изпълнение в британското шоу за таланти Got Talent до днес са регистрирали вече над 20 милиона показвания.*



У нас, разбира се, никой не е и чувал името й и не видял нейното впечатляващо изпълнение. Тук се вълнуваме от мюзик айдълите и вип брадърите си, както и от пластично-силиконовите и стилистични (в смисъл на модни) "достижения" на родните звезди. Впрочем, ако изключим отделните ни лично успели в чужбина изпълнители, които обаче са станали такива благодарение на собствените си способности и като най-обикновени граждани на света, а не като българи (нищо че пропагандата и преди, и сега, се опитва да ни убеди в обратното), най-голямата международна "звезда", която сме създали до момента, беше онази вече отново напълно безименна изпълнителка на "мегахита" Кен Лий.

Какво е общото между Валентина Хасан и Сюзън Бойл?

1. И двете до деня на изпълненията си, съответно в Music Idol Bulgaria и Britain"s Got Talent, са абсолютно неизвестни за света.

2. И двете поднасят на публиката и журито огромна изненада. Няма да си кривя душата, британското жури и публика не очакваха от Сюзън нещо повече, отколкото у нас са очаквали от Валентина Хасан, преди да си отвори устата. Само че целият присмех в очите им се смени със сълзи на искрено възхищение и не можаха да си сдържат възгласите на възторг дори и по време на самото изпълнение.

3. И двете имат невзрачна и абсолютно "незвездна" външност и абсолютно небрежно и необременено от какивто и да е притеснения поведение.

Но оттук нататък идват разликите. Всъщност главната разлика май е само една - че Сюзън Бойл може да пее, и то не по-зле примерно от Сара Брайтман. С което стана известна на целия свят, и то само за една вечер. Докато Валентина Хасан също стана известна на целия свят, но не с гласа си, а с комичната си неспособност да запомни думите на един текст на песен, който дори не е нужно да разбира.

И сега е редно да се запитаме защо у нас се случват само изпълнители на Кен Лий, а във Великобритания, в някакво затънтено шотландско село, 47 години може да се крие ярък самороден талант, способен да засенчи световни звезди.

Личното ми убеждение е, че причината е в различните ценности - ако тук всички се стремят да са като Ивана, Камелия, Преслава, Азис или Миро, известни съвсем не толкова с това, което са изпяли, колкото с това с кого са били на последния купон, с дрехите на кой дизайнер са били облечени и в какви коли са се качили, то там музикалните идоли се казват Елтън Джон, Джордж Майкъл или Сара Брайтман, които са известни главно с творчеството си и чак на второ място - с някои любопитни за папараците и жълтите издания елементи от личния си живот.

Докато не спрем да си слагаме каруцата пред коня и се вълнуваме само от външния блясък на звездите, а не от таланта, който би им позволил да светят ярко, ще създаваме не звезди, а кьорфишеци.

Със съжаление установявам, че всичките версии на клипа в YouTube са забранени за ембедване, така че ще се наложи да ви дам само линка: 

http://www.youtube.com/watch?v=RxPZh4AnWyk

* Пропуснал съм една важна версия на клипа, която сама има 33 милиона виждания. Като добавим увеличението на останалите за половин ден, 8 часа след публикацията на този пост числото наближава 70 милиона само в YouTube (а го намерих и в още няколко подобни по-малки системи). Това означава, че не само по качество на изпълнението, но и по популярност Сюзън Бойл изпреварва Кен Лий над 10 пъти. Мисля, че това е справедливо :-)

Знам, че ще ви се стори негативно, но сега ще ви обясня какво според мен прави нашият иначе прекрасен Дельо Хайдутин на борда на Вояджър. Пропагандата от края на 70-те години побърза да ни каже (пък и до днес продължава да го твърди), че това е невероятно признание за нашата музика и култура, но всъщност положението е доста по-различно.

Наскоро се бях заинтересувал какво точно сме пратили на инопланетяните и успях някъде в интернет да намеря златната плоча на НАСА, издадена преди няколко години на 2 CD-та, и да разгледам и чуя съдържанието й. Честно казано, искат се здрави нерви, за да я издържиш цялата, дори и да не си извънземен.

И така, вътре има 4 категории записи:

1. Звуците на природата - океански прибой, ветрове, песента на китовете и други подобни
2. Класическа музика - тук всичко е ясно: Моцарт, Бетовен и подобни величия
3. Англо-американска съвременна музика: Елвис, Битълс и други от този калибър.
4. Онова, на което напоследък му казваме World Music - полинезийски сватбен танц, ритуални композиции с тарамбуки на африкански племена и ... Излел е Дельо Хайдутин.

Да, познахте - нашата песен е намерила място на тази плоча не защото американците много са я харесали, а защото им е точно толкова неразбираема, колкото и полинезийския сватбен танц. Т.е. нас са ни наместили сред аборигените. А ние се тупаме в гърдите като едни типични ганьовци.

Съвсем отделен е въпросът има ли изобщо някакъв смисъл от тази плоча. Само 30 години по-късно начинът на запис на звук върху плоча е исторически спомен (днес същата музика би могла да се събере на едно чипче милиметър на милиметър, каквото има във всяка флашка и вместо някакъв си допотопен грамофон на борда на Вояджър можеше да има един iPod, който да свърши същата работа).

Освен това изобщо не съм сигурен, че въпросният грамофон работи дори и днес, 32 години по-късно, а какво ли остава след 40,000 години, когато ще достигне до най-близката съседна звездна система и евентуално ще бъде намерен и прослушан от нейните обитатели. Нека сега си представим, че въпросните извънземни, при които един ден ще попадне Вояджър, са само с някакви си смешни за космическите мащаби 10 хиляди години по-напред от нас. Добавете и 40-те хиляди години, за които корабът ни ще достигне до тях. А сега можете ли да си представите колко различна може да е тяхната цивилизация от нашата, при положение, че нашата само за 2000 години се е придвижила от примитивно състояние до претенции да има потенциала за космически завоевания?! Даже и всички живи същества във вселената да са устроени на базата на едни и същи органични молекули, даже и да живеят при сходни на нашите условия на гравитация и други физически параметри, каква е вероятността, че изобщо ще знаят какво е музика и че тя и при тях ще има културна роля!? Според мен - кръгла нула.

 

Никога не съм си падал по демагогията. Особено медийната. А толкова често се налага да я гледаме и слушаме. Така беше и преди малко.

Малко преди края на новините в 22 часа по бТВ традиционно се направиха на вярващи. След като разказаха с почти приповдигнат тон за празника Благовещение, неговия смисъл и важността му, а за повече убедителност относно голямата роля на вярата пуснаха и резултатите от едно изследване - дали българите уважават религиозните празници. Според него 53% почитали само по-важните от тях, 40% - всичките, а само 7% не обръщали внимание на никой религиозен празник. Дотук добре, въпреки че аз имам известни съмнения в тези проценти. Но да допуснем, че са напълно верни, защото това е още по-добър вариант за контраста, който ще ви представя. А нека напомня и това, че хората от бТВ винаги създават усещането, че религията е част от тях.

При това положение изобщо не ми се стори логично следващият репортаж да е посветен на откритото насред великите пости еротично изложение в зала Универсиада. Репортажът включваше интервю с някаква много известна (по думите на репортера) 21-годишна порнозвезда (унгарка, доколкото чух от езика, на който говореше), която за 2-3 минути успя да каже как у дома са я възпитавали в това, че да си порноактриса е много лошо нещо, как на 18, когато станала еротична танцьорка, постепенно разбрала, че това всъщност е нещо много хубаво, как имала силикон, но това за съжаление вече не се ценяло от продуцентите, и как, подобно на всички в бранша, приятелят й бил от същата индустрия, за да не се налага да си обясняват, че онова, което правят пред камерите, е само работа.

Не шах, а направо мат. Как успяха да сътворят този плавен преход - от историята на единствената жена в историята, известна с това, че е заченала без да прави секс, към една от многото, които не правят нищо освен секс, и никога не зачеват... Е, аз нямам друго обяснение, освен че първата част беше просто политически коректрна демагогия. При това съчетана с лош вкус. Нещо като това да пуснеш филма "Има ли пилот в самолета" веднага след новината за самолетна катастрофа. Или като онова да се хилиш, докато съобщаваш за убийство (не че не сме го виждали и това).