Не става дума за онази информация, която може да се намери с вездесъщия Google - от такава вече направо ще се удавим. Говоря за създаването с демонстративна гордост на умишлено информационно затъмнение от едни хора, на които ние им плащаме заплатите чрез данъците си, а те се гордеят с това държат с нас като с низши същества, на които никога не дължат обяснение. Още не сте напълно сигурни, но вече почвате да се досещате, че става дума за взаимоотношенията между гражданите и полицаите, и по-конкретно за нашите права да се придвижваме свободно и техните задължения да ни обясняват причините, когато ни лишават от това право.

Аз виждам нещата така... Улиците са наши и всички ние имаме пълното право да се придвижваме по тях съобразно своето желание (разбира се, и съгласно приетите правила за движение по пътищата). Ролята на полицаите се свежда евентуално до това да регулират този процес, като ни пречат да вредим на себе си и на останалите участници в движението.

Често обаче възникват ситуации (от произшествия и нещастия до спортни, политически или културни събития), при които правото ни да използваме улиците свободно, бива ограничено. В такива моменти полицаите са тези, на които е поверена задачата да осигурят възможността улиците да се използват за специалното предназначение, отредено им за кратко, а наше задължение е да се съобразим с тези ограничения. Но улиците никога и по никакъв повод не са собственост на МВР, с която те да се разпореждат както намерят за добре.

У нас информацията е последното нещо, което полицаите обичат да дават. Аз винаги открито настоявам за това пред тях, но те в най-добрия случай само ме гледат лошо и много рядко изобщо ми отговарят, освен с ръце, и то най-често е в смисъл на "разкарай се веднага натам".

Смятам, че е съвсем нормално, когато ми ограничават правото на свободно придвижване, да искам да знам отговора на следните 5 въпроса:

1. Каква е причината да не мога да мина по улицата, по която искам (тук очаквам обяснение от рода на "маратон", "стачка", "катастрофа", "пожар")

2. Какъв е обхватът на засегнатия район (за да знам мога ли изобщо да стигна до мястото, за което съм тръгнал)

3. Колко време се очаква да е невъзможно преминаването през това място (вярно, при стачка или катастрофа е малко трудно да се каже, но при спортно състезание обикновено нещата са доста по-ясни)

4. Какъв обходен маршрут ми се предлага (може би почвам да искам прекалено много, но ми се струва, че с 10 думи за това откъде да мина може да се направи много повече, отколкото с нервно махане с ръце, с което ми "казват" да се махна).

5. Тук някой ще каже, че ставам нагъл, но лично аз не виждам нищо лошо и в това да чуя едно извинение за причиненото ми неудобство, особено ако причината за него е от обществен или политически, а не от форсмажорен характер. Не искам това извинение да е лично от полицаите, но те трябва да го поднасят от името на този, който ни пречи да се придвижваме нормално, а той обикновено е именно този, който ги е пратил да налагат ограничението.

За финал, освен тези си искания имам и още едно, шесто. Когато събитието, налагащо ограничения в движението, е предварително организирано, искам всичката информация за обхвата и времето на ограничението и за обходните маршрути, да я виждам в писмен и графичен вид на поставени около засегнатия район знаци, с което ще се спести на полицаите голяма част от обясненията, които ще ни дават.

За съжаление реалността изглежда съвсем различно. Досега не съм имал и един случай (от сигурно стотици), в който да съм получил човешко обяснение за причината да бъде ограничено правото ми на свободно придвижване. Въпреки че случаите на грубо отношение са относително редки, макар и не напълно липсващи, все пак това, което ми е напълно гарантирано, е убеденото и демонстративно "право" на полицаите да си правят каквото си поискат и да не дават никакви обяснения.

Не съм съгласен  да е така. Впрочем не познавам буквата на закона - може би именно той им дава това право заради отделни изключителни ситуации, в които е важно да се действа бързо и няма време за обяснения. Но се съмнявам да има точка в закона, която да ги задължава да се държат като бурсуци. И съм абсолютно убеден, че това, че те се държат така, изобщо не е в полза на техния имидж и се отразява негативно на количеството народна любов, с която ги обливат всички.

В Германия, САЩ или Тайланд (нарочно давам за пример доста разнородни страни) полицаят има същите задължения като тези на тукашните полицаи. Но на всички тези места едно от безспорните му задължения е да помага на гражданите с информация. И на всички тези места го прави учтиво и поне на външен вид - с радост.

Много ли искам, ако смятам, че и тук трябва да е така?

"Вдъхновено" от представянето на Мартин Заимов в дебата с Бойко Борисов тази сутрин в Нова ТВ...

Честно казано очаквах повече. Надявах се, че може би с Мартин Заимов десните най-после имат шанс да надскочат процентите, с които беше известен едно време albosh. Но няма да е този път.

Такова самовлюбено и безотговорно същество даже и Атака не може да предложи! Пред неподплатените приказки за това как желязно ще управлява София даже и Слави Бинев изглежда като човек, който знае какво ще направи (а той нищо не знае и никой няма да му гласува това доверие).

Бойко Борисов се бил държал като мутра... Ама всъщност Мартин щял да изхвърля и ЛИКВИДИРА хора, над които всъщност изобщо няма власт даже и по закон, камо ли по неписаните закони, които всъщност движат всичко във властта. А пък колко жалко прозвуча това "не ме сравнявайте със Симеон Сакскобургготски" - просто нямам думи.

За логиката - какво да говорим. Очаквах много повече от някой, който разбира от пари и вероятно все нещо и от математика. Според него всичко е правилно и вярно, ако обслужва неговата идея. Самите избори щели да решат кой е десният кандидат (този, който има най-много гласове, защото софиянци са десни). Но ако случайно това е Бойко Борисов, той няма да е десният кандидат, защото просто не може да е десен, дори ако остане единствен срещу левия.

Дребнаво джафкане на незабележимо псе (Бойко Борисов щял да бъде общински съветник), което или изобщо не може да се погледне отстрани, или просто играе по нечий глупаво написан сценарий. Доста неадекватна приказка от устата на човек, който няма вероятно и минимални шансове да стигне до балотаж, камо ли да победи в него.

Изобщо - май балоните, които Слави Бинев пукаше като част от своята кампания, всъщност ще се окаже, че са сини и с формата на сърце. Жалко, защото София наистина има нужда, и то от доста интелект, за да се доближи малко повече до Европа, отколкото до Босфора. Дотук от всички претенденти само Юлиана Дончева звучеше реалистично.

Много ми дойдоха 2 подобни новини за един ден...

Първа история...

В затвора за употреба на допинг?!

Марион Джоунс - великата американска лекоатлетка, тройна олимпийска шампионка от Сидни, плаче пред целия свят, извинява се, че е предала всички с това, че е взимала допинг и най-вече с това, че до скоро е твърдяла, че не е взимала стимуланти. И очаква присъда от най-вероятно 10 години затвор.

Спортът не трябваше ли да е радост?! Как може да съдиш някого за това, че сам си съсипва здравето и бъдещето!? ОК, правилно е да е забранено, правилно е и да ти отнемат титлата, след като си нарушил правилата. И от това боли много. Но понеже други също ги е боляло, когато не са спечелили, може би е редно да платиш и някаква глоба. Ама ЗАТВОР!?

Втора история - също толкова потресаваща.

222,000 долара глоба за споделяне на файлове с музика?!

Най-после, след десетки хиляди заведени дела, в САЩ музикалната индустрия завоюва първа победа в съда срещу потребителите си. Американка от Минеаполис е осъдена на глоба от 222,000 долара за споделяне на 1700 музикални файла.

Значи купил си си ти някаква музика, разрешаваш и на други да я слушат, и за това те осъждат за някаква колосална сума. Мисля, че ако им беше в ръцете на същите съдии, на Прометей нямаше да му се размине само с едното приковаване...


Накъде отива този свят?!

Не беше това името на концерта снощи, но точно този негов концерт за мен най-силно отговаряше на подобно заглавие.

Преди 2 години, когато свиреше с поляците от Кроке, доста хора от публиката едва го издържаха, а доста си и тръгнаха - беше се отвлякъл изцяло в дебрите на някаква музика на границата между психотропното въздействие и психическото отклонение. Но снощи, благодарение на невероятния си талант и с помощта на Бах, Моцарт, Бетовен и... Джими Хендрикс, той се показа в целия си блясък пред препълнената и възхитена зала 1 на НДК.

Когато Найджъл свири (иде ти съвсем естествено да го наричаш така, а не г-н Кенеди), човек не може да види в него никакво напрежение и никакво колебание как трябва да се изсвири нещо. Сигурен съм, че дори да му се случва да свири нещо за първи път, той ще изглежда точно толкова уверен, колкото и ако свири Четирите сезона на Вивалди.

Истинска радост е да гледаш някой на почти 51 години, на когото годините му личат единствено по бръчките на кожата на лицето, и то съвсем не като загрозяване, а като белег за преживяното. Но в поведението си и днес Найджъл прилича повече на 25-годишен младеж, пълен с енергия и желание да прави това, което умее.

Впрочем винаги ми е изглеждал по-млад, отколкото е, вероятно заради пънкарската прическа, небрежно облекло и още по-небрежно и веселяшко поведение. Едва снощи, и то точно заради тези бръчки, любопитството ми ме накара насред самия концерт да извадя телефона си и да попитам тихичко чичко Google за това кога е роден Найджъл Кенеди. Той веднага ми каза, че това е станало един ден след имения ми ден, 11 години преди моето раждане. А досега винаги съм го възприемал най-многото като връстник, ако не като по-млад от мен.

Освен предвидения час и половина, Найджъл изкара на сцената още поне 40 минути в бисове и се наслаждаваше искрено на всеки момент общуване с оркестъра и публиката. След като разбра цената на билетите (за Варна беше чул за 55 лева, а в София чу от седналите в оркестрината за цена от 90 лева - то добре, че не попита тези от най-хубавите редове, че тогава щеше да чуе и числото 100), той каза, че за толкова много пари се чувства длъжен да свири повече, отколкото е предвидено в програмата. И го направи.

Найджъл Кенеди е велик музикант, който не се срамува да говори открито, искрено и дори да е "цапнат в устата" (думички като shit и fucking в неговия речник вървят наравно с great и fantastic, но звучат естествено, а не позьорски). Акцентът му, определен от Уикипедия като mockney (дума, комбинираща mock и cockney - т.е. когато някой умишлено говори жаргонно на cockney, за да се хареса на обикновените хора), е много ясен и лесен за разбиране, за разлика от усукания неразбираем британски, който се среща при много англичани, и е истинско удоволствие за слушане.

Особено приятно е и да виждаш и отношението му към музикантите, с които работи - той непрекъснато се опитва да покаже на публиката, че те са също толкова важни, колкото и той самия, хвали ги, опитва се да насочи вниманието на зрителите към тях, а и прави всичко, за да ги накара да надминат себе си. И не пропуска да покаже колко е щастлив, че те успяват да го направят. Такъв беше преди години и с шантавите поляци (не отричам качествата им, а само музиката им), същия беше снощи и с оркестъра на Класик ФМ, който определено напредва много добре в развитието си с тези съвместни концерти с велики музиканти.

Организацията беше много добра въпреки "програмираното" закъснение от половин час, което напоследък редовно ни налагат, но мога да призная, че за него си е виновна самата публика, която в официалния начален час на концерта обикновено заема не повече от 2/3 от залата, а останалите се влачат още половин час, а и има и закъснели с повече от половин час! Зала 1 на НДК вече може да е доста уморена като обзавеждане, но все пак засега е най-доброто, с което разполагаме, а и все още умее да създава усещане за важността на това, което се случва в нея.

Приятно беше и това, че в публиката имаше доста хора на под 30 години, въпреки че обществото (а имам чувството, че и училището) прави всичко възможно да ги кара да мразят класиката. И все пак именно музиканти като Найджъл Кенеди, Ванеса Мей и Васко Василев, с по-свободното си поведение успяват да изтръгнат поне част от младите хора у нас от лапите на чалгата.

Изобщо, този концерт беше едно от най-големите събития в тази музикално наситена година.

От известно време пътят ми вечер редовно минава по бул. Никола Вапцаров, покрай Ловния парк (или по-точно покрай каквото е останало от тази му част, след като в нея се настаниха бизцес център, болница, тенис кортове и увеселителен парк във фалит).

Това е един булевард, който по ширина и качество на настилката превъзхожда и бул. България (където разрешената скорост е 70 км/час), и бул. Цариградско шосе (където са разрешени 80 км/час), на всичко отгоре движението по него е много, много по-малко и от двата споменати булеварда. Логично би било да очакваме, че разрешената скорост по него също ще бъде ако не 80, то поне 70 км/час. Впрочем същото важи и за минаващото покрай другата част на Ловния парк Симеоновско шосе, само че да речем, че на него няма мантинела по средата, което сигурно е някакво основание да не се позволи по-висока скорост.

Мисълта ми е, че всяка вечер карам по един почти празен (и дълъг) булевард, нищо в който не предполага нуждата да се кара с 50 км/час. Освен фактът, че особено в посока бул. Черни връх винаги те очакват полицаи с радар. Ловци.

Пазят булеварда без движение. Пазят мястото, на което няма конфликти. Мястото, на което сигурно не е станала и една катастрофа. Всъщност нищо не пазят, ами чисто и просто ловуват. Шофьори. Явно шофьорите не са защитен вид! :-)

Имам чувството, че всичките полицаи, които преди мереха скоростта по бул. България, когато там разрешената скорост беше 50 км/час или по Цариградско шосе в краткия миг, когато някой беше успял да наложи и там да се кара с 60 км/час, сега ползват последния ловен район в София , за да не се налага да живеят "на една заплата" :-)

Е добре, питам аз - защо им плащаме заплатите?! За да се крият и да ни
"ловуват" там, където е безопасно? Целта на тяхното професионално съществуване не е ли да са там, където има проблеми и опасности!?

Пътят към това хората да спазват правилата за движение е в това тези правила да са разумни и да са предназначени наистина да ни пазят от опасности, а не само да помагат на пътните полицаи да печелят пари на  гърба на шофьорите, на които всъщност би трябвало да служат.

Доколкото знам, определянето на специални отсечки с по-висока разрешена скорост е в правомощията на общината. Така както едно време, след като КАТ наложи ограничението от 60 км/час за Цариградско шосе, общината реши проблема за не повече от 2 седмици и ги накара да върнат знаците за 80 км/час, така трябва и сега да вземат решение и да разширят обхвата на тези специални отсечки.

Ето една идея за подобряване на и без това достатъчно високите шансове на Бойко Борисов за втори кметски мандат. Г-н Борисов, на картата на София има няколко важни булеварда, по които карането с 50 км/час не носи нищо добро на никого, освен на ония с радарите. Направете така, че да се увеличи с 20 км/час разрешената скорост по тях и гарантирам, че това ще повиши изборните ви проценти с поне 20% :-)

12.03.2006
Част ВТОРА - НАЗАД :-)

Не е задължително непременно да сте чели първата част, за да разберете тази - тук вече няма да става дума за забележителности, а за летища, природни стихии, хора, организация и много емоции... И все пак, ако ви е интересно - всичко започна така...

До Прага и назад (един закъснял пътепис) - част I

Връщането ми в България трябваше да стане на 12.03 с полет OK0856 в 11:40 часа. Сутринта от прозореца на хотела ме посрещна красив, но силен сняг, придружен от доста вятър, така че изглеждаше че вали почти хоризонтално. Беше натрупал може би около 12-15 см и понеже беше неделна сутрин, почти както и в България, почистването на улиците беше оставено за час, в който повече хора ще са се събудили, та сред тях да има и от тези, които се занимават с почистването. Това не пречеше обаче с градския транспорт проблеми да няма. Взех си трамвай 9 до Вацлавске намнести, после линия А на метрото до Дейвицка (всъщност взимането на трамвай 9 вместо 26 беше неволна грешка, но се оказа, че така съм открил един по-бърз начин за придвижване), а после автобус 119 за летището. В крайна сметка повече от час и четиридесет минути преди полета бях вече на терминала, от който трябваше да тръгне нашият полет. В този момент беше десет без десет, пред гишетата за регистрация имаше нормалните опашки, но там не обслужваха никого. Всички чакаха кротко, за да разберат какво се случва с летището и часовете на техните полети.

В този момент не подозирах ни най-малко какво ще ни очаква по-нататък през този ден. Малко преди 11 часа обявиха, че летището ще бъде затворено до 19 часа. Още докато обмисляхме какво ще правя през това време, обявиха и още нещо – че пътниците на CSA трябва да се явят в 15:00 часа. Браво, казах си, ето една полза да летя с CSA – нас ще ни обслужат първи. Това е хубавото на патриотизма – пусни първо своите самолети, пък чужденците да почакат.

Настана едно безгрижно време, в което си мислех, че всико е наред и напълно под контрол. Време за хубаво виенско кафе в един чудесен голям виенски салон в центъра на Прага.

За по-удобно, преди да тръгна, си оставих куфара в багажното отделение на летището (гола вода – ръчно обслужване и, както се оказа после, ужасно йезуитска система за таксуване при и без това високите цени на услугата – дължимата такса за денонощие от над 2 евро на куфар се дължи за всяка започната дата, а не за 24 часа - т.е. услугата ми излезе повече от два пъти по-скъпа, отколкото би била в Германия). Да не говорим, че усмихнатият и незнаещ и дума английски дядко на финала ми взе парите, но забрави да ми донесе куфара и се чудеше защо ли още стоя там и какво чакам. Но това беше почти 14 часа по-късно...

За щастие пътуването из Прага с градския транспорт не е никакъв проблем, особено през деня – транспортът няма нищо общо със софийския, достатъчно редовен е, дори и в неделя, много е точен и времето за придвижване е доста предсказуемо, дори и при сняг. Така че разходката обратно до града, приятните мигове с кафето (което аз по принцип почти не пия, но може ли човек да устои на тези чудесно приготвени кафета в заведенията с над 100-годишна традиция) и връщането преди 15 часа на летището бяха изцяло по план.

Ужасът още не беше започнал. Оказа се, че полетът за София е отменен и през този ден друг просто няма да има. Защо – един Господ знае! Най-вероятно защото чехите ги мързеше да потърсят друг екип, който да тръгне за София вечерта. Това колко ги мързи, го разбрахме доста по-късно. Както и колко са неуслужливи и несъобразителни. Глупости са това, че германците били неуслужливи – германците са съобразителни и точни и се радват, ако могат да ти помогнат с това, което знаят и това, което им е работа. Може да не ти услужват с мазна балканска усмивка, но със сигурност ще ти помогнат повече от един българин. Чехите обаче съчетават липсата на усмивка с липсата на способност да мислят как да помогнат на хората,  за които отговарят и които са техни клиенти.

Не беше лесно да разберем какво се е случило с полета за София, защото за разлика от всички други полети той не просто беше отменен, ами беше и мистериозно изчезнал от таблото, все едно че никога не е било планирано да го има. Както и да е, на гишето за информация си имаха данни за него и за това, че е отменен. А по въпроса с какъв полет ще бъде сменен и какво трябва да направим, за да получим нови билети, отговорът беше „питайте на билетните гишета на CSA”.

Не беше лесно и да се намери къде са гишетата на CSA, където ще ни бъдат преиздадени билетите. Полетите за не-шенгенските страни (по времето на това пътуване България още беше такава) се извършват от терминал едно, но от информацията ни казаха, че за преиздаването на билетите трябва да отидем до терминал 2, където били билетните гишета на CSA. Намерих ги и зачаках на една опашка, която без никакво преувеличение беше от доста повече от 500 души. При това през повечето време не създаваше и най-слабото усещане, че се движи.

По-късно разбрахме защо опашката не се движи. Защото билетите се издават практически на ръка (освен че се въвеждаха и в компютър, после на ръка се попълваха някакви сложи 5-слойни формуляри), защото от шестте гишета работеха само три, а на моменти оставаха дори и по-малко. И за капак на всичко и хората, които работеха на тях, не бяха много оперативни, а някои си бяха направо трагични. Явно неделята беше ден за новобранци или може би дори стажанти.

Общуването на опашката беше интересно – запознах се с главната архитектка на малък финландски град, с която си поговорихме надълго и нашироко за Нокиа, горите и хартиите, климата и глобалното затопляне, градското планиране, американците, европейците, финландците, българите и какво ли още не. Беше интересно, писахме купища SMS-и, водихме и телефонни разговори. Мобилните оператори за разлика от летището навярно празнуваха неочаквано големи обороти, и то от роуминг. Оказа се, че само на няколко метра околко мен има руснаци, млада двойка много симпатични гърци, трима финландци, няколко чехи, няколко италианци – изобщо ситуацията доста наподобяваше онази междузвездна кръчма от някой от ранните епизоди на Star Wars, в която имаше същества от най-различни планети, събрани в едно единствено заведение.

Тъй или иначе по опашката на моменти имаше някакво движение, така че в един момент взехме да си правим прогнози, че докъм 6 часа вечерта ще сме обслужени, смятайки колко метра сме минали и колко остават. Само че в един момент темпото започна да става още по-бавно, така че прогнозите се преместиха за 7 часа, след това за 8, а малко след осем като че ли всичко беше замряло, да не говорим, че и едно от и без това мизерните три гишета затвори въпреки всички протести на пътниците. Започнаха да валят желания за оплаквания, само че всички мениджъри предвидливо се бяха изпокрили, така че и това желание нямаше как да бъде изпълнено.

Междувременно, понеже вече бяхме доста напред, разбрахме какво се случва и защо нещата толкова се забавят. Хората тайничко бяха почнали да се групират по полети (и националности) и този от тях, който се намираше най-напред, поемаше билетите на практически всички, които са за този полет, независимо от позицията им на опашката. А обслужването на един човек, носещ примерно 15 билета, е точно колкото времето за обслужването на 15 души с по един билет. Самата опашка също все още не беше организирана, така че непрекъснато имаше опити за пререждане и съответно протести. Накрая, след като някои хора бяха прекарали по 7 часа (а някои може би и повече), се стигна и до няколко случая на истерии, крясъци вътре в опашката и до появата на полиция, която обаче поне през първия час от пристигането си изобщо не направи нещата по-добри.

Както зад гърба ни в началото имаше поне още 300 души, така в един момент те останаха няма и 30 – явно всички останали бяха „пласирали” билетите си по-напред и когато си получеха новите билети, просто се изнизваха от опашката.

Сред уморената мултинационална тълпа, въпреки всичкото напрежение и липса на информация,  добрите обноски и свежите разговори се запазиха до самия край, като изключим това, че тайничко и подмолно всеки, който имаше шанс да пререди 200-300 души, като даде билетите си на някой сънародник отпред, го правеше и след това продължаваше да се усмихва и да е много мил.

Полицаите отнесоха доста негативни изказвания на различни езици и накрая решиха, че все пак е редно да направят нещо, за да не са съвсем излишни. Опитаха да подредят някакви коридори, по които да се движи опашката, макар и да го направиха много нескопосано, опитаха и да разделят двете опашки между единствените две работещи гишета с буферна зона. За нещастие обаче в тази буферна зона беше останал временно оставения от един дребен и симпатичен, но никому непознат италианец багаж, и в резултат на будната гражданска съвест на една съвсвем млада и иначе страшно оправна българка, този багаж беше обявен за съмнителен, гишетата – затворени, а района – евакуиран, докато се разбере има ли бомба в багажа или няма. Всъщност, вече година и нещо по-късно мога да си призная, че тя направи това не само от будна съвест (която й беше и професионално задължение, тъй като беше служител от сигурността на авиокомпания Ел Ал в София), но и с надеждата, че след разрушаването на опашката след сигнала за опасен багаж може да се надяваме при повторното й построяване да заемем по-добри позиции. За съжаление обаче не успяхме, а нещата се забатачиха още повече :-)

Това всичкото – вече след 23 часа. Още близо 20 загубени за нищо минути. Бомба нямаше, а малко след като сапьорът си тръгна, се появи и самият италианец, на който беше багажа. До полунощ вече оставаха само 20 минути, щорите на гишетата се отвориха отново и се видя какво? Че едното от гишетата вече не работи... Въпреки че трябваше да работи поне още 20 минути дори и според официалното си работно време. Само че лелката, която работеше на него, явно имаше да си дообработва някакви писания и вече не й беше до издаване на билети, а само до това да си тръгне в полунощ. Всичките опити на всички, включително и полицията, да се свържат с някой от авиокомпанията, който да може да разпореди изпращане на някакви допълнителни хора, които да обслужат вече почти отчаяните пътници, претърпяха провал.

Явно неделята е свещен ден за тези хора и те нямат грам желание да си мръднат задника, за да свършат работата, която не е свършена единствено заради невероятната им неоперативност, най-вероятно резултат ако не от некадърност, то със сигурност от крайно недостатъчния опит на тези, които бяха наказани да са дежурни в тази снежна неделя. Именно дамата от затворилото гише беше най-ярък пример за некадърност. Тя набираше данните на пътниците в компютъра не просто с една ръка (защото с лявата държеше оригиналните им билети), ами и само с един пръст! На нейния показалец беше поверено нашето завръщане по домовете! Лично аз бих помислил доста, преди да й поверя правото да мие пода на терминалната зала при това ниво на компютърни умения.

Опашката, която чакаше пред затворилото ляво гише, почти подивя, но полицаите я успокоиха, като обясниха, че в полунощ, когато официално приключва работното време на лявото гише, младежът от дясното ще се прехвърли в централното, а двете опашки ще се смесят на принципа на последователното обслужване на един от лявата и един от дясната. Това хич не се хареса на хората, които стояхме на дясната опашка. Първо защото щеше да влоши още повече скоростта на обработка на нашата опашка и второ, защото бяхме видели, че на предни позиции в лявата опашка има 3-4 души, в чиито ръце имаше по над 20 билета. Това означаваше още много часове чакане.

Тук дойде обаче мигът на едно българско откритие (дело на същата млада и много оправна българка), а именно, че на Терминал 1 гишетата на CSA вече също работят, почти без опашка (защото никой не знае за това) и при това цели две от тях са отворени дори и след полунощ. Също благодарение на нейното явно добро сърце, както и това на нейната приятелка, аз също научих за този любопитен факт. С едно отиване до информационното гише научих и къде се намират тези „тайни” гишета, какво е състоянието на опашката на тях, а също и фактът, който ме ядоса много – че от доста часове тези гишета са си работели, нищо че от информационните гишета в началото ни уверяваха, че работят само гишетата на Терминал 2.

Явно и в мен бяха останали някакви следи от доброто ми сърце, така че споделих направеното откритие (с цената на 10-минутна разходка обратно до Терминал 2) и с няколкото симпатични чехи, с които се бях заприказвал преди малко и които според мен освен че бяха ядосани, че това се случва на тях, изпитваха и срам, че това се случва в Чехия и причина за него са чехи... И бързо-бързо се преместих на гишетата на другия терминал, където всичко стана за няма и 20 минути. Не повече от десет от тях в чакане да напишат билета на някой преди мен и още толкова за моя собствен.

Дотук добре, макар и доста измъчено – все пак 10 часа чакане за един билет не е чак толкова добър резултат! Тъй като беше минало полунощ, вече трябваше да се мисли и за това как ще се приберем обратно в града, защото градският транспорт след полунощ може и да съществува, но е доста по-ограничен от дневния, а още по-ограничена е информацията за него, особено от страна на хората от информационните гишета, на които предполагам, че кожодерската таксиметрова фирма, която обслужва летището, плаща специални премии за да си мълчат за това какви други опции, освен летищно такси, има един пътник, който иска да отиде в Прага. Просто правеха всичко, за да ни кажат, че друго, освен такси, е пълна глупост!

Както и да е – намерих едно информационно гише, от което не успяха много добре да прикрият информацията, а с един разговор с моята приятелка в Прага научих и как да употребя тази информация в своя полза, за да се добера обратно до хотела си, който бях напуснал на сутринта. Добре, че съобразително си бях поискал да ми направят една допълнителна резервация с твърдото настояване да бъде по същата тарифа, която бях ползвал в предишните два дни.

Тук ще поясня заради meimei, че при такава ситуация авиокомпаниите не поемат за своя сметка принудителната нощувка на клиентите си, защото събитие като затворено летище заради обилен снеговалеж не се счита за тяхна вина. Впрочем, ако човек е наистина много закъсал, съществува някаква възможност да кандидатства за частична помощ за плащане на хотела, но нямах нерви да проверявам как изобщо може да се получи такава - със сигурност беше свързано с още много чакане, обяснения и вероятно поне малко срам. Единственото, което правеха от летището, за да помогнат на устройването на пътниците с хотел, беше да предложат координатите на няколко съмнителни тризвездни хотела на ужасни цени - за разлика от официалните предложения аз бях в четиризвезден хотел за поне 40% по-малко пари.

Все пак умората си каза думата и се изкуших вместо градския транспорт да взема едно нелегално такси, с което се спазарихме да ме закара до хотела за по-малко от половината пари, които щяха да ми поискат официалните кожодери, при това щях да пристигна и само за двайсетина минути. Доброто ми сърце ме накара да взема с мен в таксито и един младеж от Колумбия, който ми беше относително на път. Момчето трябваше да прекара още 2 непредвидени дни в Прага, защото най-ранният полет за Колумбия, който му намериха, беше не на следващия, а едва на по-слеващия ден. А беше останал почти без пари.

На фона на тези премеждия бих казал, че всичко след това беше просто по ноти. В хотела се заех с регенерация на почти унищожените си крака със средствата на топлата вода и шампоаните, след това последва кратко преглеждане на пощата, постовете и др. с лаптопа (обичам го този интернет – с него наистина ти е все тая къде в света се намираш, стига там да има връзка), след това – бързо заспиване, възпрепятствано само от болката в краката, особено от прасците надолу – резултат от тези над 12 часа непрекъснато стоене прав. Събуждане, бърза закуска, отиване до летището без никакви проблеми и навреме, кратко чакане за чек-ин, кратко уважаване на безмитните магазини и отправяне към изхода за качване на самолета. Тук просто за да не е без хич, се оказва, че самолетът ще закъснее с още почти два часа, ама кой ти гледа някакво си закъснение – авиокомпания без кусур не може, както сигурно би казал Елин Пелин днес... Чехите дори ни почерпиха с купон за „освежаване” на равностойността на една бира или напитка заради закъснението...

Щастливо завръщане. Край. Искам пак. Премеждията нямат значение, когато всичко завърши добре. Вече не мразя Прага и чехите, а сега, като си гледам снимките, мисля и че ще се върна там...

Без artanis, разбира се ;-)

10.03.2006
Част I - Моето пътуване до Прага...

Прага е много красива и в нея има какво да се види. Знаех го и преди да я посетя и това беше и една от основните причини да отида там. Бях зареден с очаквания и с две големи карти memory stick за все още любимия ми фотоапарат Sony DSC-F717, а за всеки случай и с лаптоп, на който вечер да преточвам заснетото, ако са чак толкова много чудесата. Все пак за три дена разглеждане двете карти се справиха идеално, като резултатът включваше над 300 снимки, от които мисля, че почти всяка си струва да бъде запазена, защото показва нещо красиво и стойностно от архитектурна, историческа и културна гледна точка.

В Прага ми се наложи да преразгледам няколко популярни представи за Чехия и да ги прекатегоризирам като митове.

Мит номер едно: Като бивша социалистическа страна Чехия е по-близо по развитие до България, отколкото до развитите страни в ЕС.

Прага определено прилича на град от Европейския съюз. По външния си вид, по чистотата на улиците, липсата на дупки посред зима и по организацията на градския транспорт. От всичко това лъха на немска прецизност и на достатъчно положени усилия. На добро ниво е и подготовката на града за посрещане на туристите, макар и в един нетуристически сезон, какъвто е началото на месец март. Още при качването на самолета в София на борда ни очакваха безплатни карти на Прага, такава ми дадоха веднага и на рецепцията на хотела, дори без да се налага да питам за нея.

Друго нещо, което се набива много на очи, е постигнатото високо ниво на ограничаване на външната реклама. Този билборден битпазар, в който се е превърнала София, там е отдавна разчистен и днес билбордовете са много малко, изцяло извън централната част на града и достатъчно големи, за да правят наистина впечатление там, където ги има. Приключено е и с нашарените калкани на сградите. Изобщо животът на хората е много облекчен от липсата на визуалния стрес, на който сме подложени всички ние тук ежедневно. Освен че дава по-голямо спокойствие на хората, на чистия фон архитектурното съкровище, което представлява Прага, личи много по-добре. За сградите там може да се говори дълго – историята им покрива различни епохи и стилове, а за всичко се полага такава грижа, че гледането им да бъде удоволствие за всички туристи, а предполагам и за местните хора.

Успехите на много чешки фирми на западните пазари, както и развитият вътрешен пазар, също участват в развенчаването на този мит.


Мит номер две: в Прага се пие много бира.

Явно много скришно ще да я пият тези хора, защото след 3 дена, прекарани по улици, заведения и сред архитектурни забележителности, мога да кажа, че в Чехия се пие няколко пъти по-малко бира, отколкото в България. Не знам какви са официалните статистики по въпроса, но това е реалността такава, каквато може да бъде видяна навсякъде. В ресторантите в менютата бирата е свряна в едно ъгълче заедно с безалкохолните напитки, в повечето има само по една марка, в по-добрите – по две. Тук-таме може да се намери евентуално и по една марка вносна бира, обикновено безалкохолна. Ако изобщо има наливна, тя задължително също е само от една марка, и о, чудо, тя рядко е Staropramen, много по-често е Pilsner Urquel, нищо че тукашната реклама ни е създала усещането, че в Прага Staropramen би трябвало да тече и от чешмите в жилищата на хората. Много пестеливо е и рекламното присъствие на пивоварните, като отново сигурно 80% от беглите рекламни изображения са на Pilsner Urquel. За реклама на вносни марки и дума не може да става.

Освен че малко се предлага, бирата явно и малко се търси. По заведенията много рядко можеш да видиш хора, които пият бира, особено пък чехи. Но дори и в заведенията, посещавани предимно от чужди туристи (намират се по главните улици и цените в тях са като в Германия, т.е. около 3-4 пъти по-скъпи от тези на 100 метра встрани, в които си ходят чехите), пиещите бира не са никак много. Освен пък през всичко да е от сезона и през лятото консумацията да се увеличава драстично. Но ако е така, защо в Мюнхен през зимата не се усеща подобно нещо?.


Мит номер три: след като Чехия е член на ЕС, хората са станали по-честни.

Явно в чейдж бюрата още не са разбрали, че са членове на ЕС. Нашите бюра с дребните си измами или комисиони от по 7-10% пасти да ядат! Или ако не им се ядат пасти, да ходят и да се учат от чехите как се прави тая работа – да се печели добре от чейндж! Курсът на чешката крона е около 29 крони за евро. Еврото се приема даже по-неохотно, отколкото у нас, нищо че страната е пълноправен член на ЕС. По централните улици е пълно с чейндж бюра, кое от кое с по-примамливи курсове, изобразени на големи табла, поставени или на фасадата, или направо отпред на тротоаритее. Валутата не е фиксирана, така че курсовете се менят непрекъснато, макар и с малко. Също странно поведение за страна, която след 3-4 години ще влезе във валутния съюз.

Но проблемът не е в това. Първият проблем е, че големите цифри показват не курс купува (както е нормално за всяка туристическа държава), а курс продава (както е у нас). С по-дребни букви е показан и курс купува, обикновено само на по-малките електронни табла. И той се различава от курс продава с много мъничко, както и тук. Да, но тук идва мъничката звездичка над втория курс, която води до един много ситен текст, който гласи, че този курс е валиден за сделки над 29,000 крони, или около 1000 евро. Под тази сума (каквито са всъщност почти всички сделки), курс купува рязко става около 23 крони за едно евро. Иначе казано, туристите ги очаква малко над 20% загуба при обмяната! И това – почти навсякъде. Към местните явно тези гадни номера не се прилагат, защото съветът да ползвам чейндж бюра вместо банки дойде от мой добър приятел – чех, който ми каза абсолютно убедено: „курсовете в чейндж бюрата са много по-добри от тези в банките”. Така и не проверих какво точно би ме чакало в някоя банка, но съм почти убеден, че не може да е толкова страшно.


И все пак, като изключим остатъчните прояви на магураджийско поведение, макар и вече формално легални – седящи зад блиндирани стъкла и облечени в ризи и вратовръзки слаби очилати младежи с вид на начинаещи банкови служители, иначе Чехия е един съвсем нормален член на ЕС, за разлика от България, която не прилича дори и на бъдещ член вече 8 месеца след началото на официалното си членство. Не мисля, че и след 5 години у нас нещата ще изглеждат така, както изглеждаха в Прага през 2006.

Какво толкова е наред в Прага ли?

Наред е градският транспорт, който е почти толкова редовен, колкото и немския или швейцарския, и е почти толкова добре организиран. Метро, каквото няма да имаме сигурно и след 30 години, построено в средата на 70-те по видимо съветски проект (ужасно прилича по архитектура на станциите на метрата в Москва и Ленинград), но покриващо доста добре територията на града. Чудя се защо руснаците на нас не ни построиха едно, когато му беше времето – ама явно не сме били послушни, или по-скоро точно обратното, като се сещам за Пражката пролет. Чисти станции, чисти вагони. Богата мрежа от чисти и редовни трамваи. Добре поддържани улици, практически без дупки в началото на март, прилично бърза реакция на почистването на снега по тях. Пътно поведение на шофьорите, характерно за развитата северна част на Европа – спокойно, толерантно, със спазване на знаците и спиране на пешеходна пътека само ако пешеходецът е тръгнал да прави първата крачка от тротоара. За сравнение, в Италия трябва много да внимаваш, преди да решиш да направиш тази първа крачка, защото вероятността някоя кола да ти спре, ако не си вече пред нея, ми се стори, че е под 50%, въпреки че Италия е от първите членове на Европейския съюз. Летище и национален превозвач на европейско ниво (с изключение на ситуации на обилен сняг, каквато ще бъде описана във втората част). Достатъчно много и прилични ресторанти – по главните улици с цени за чужденци, на 100 метра встрани – с цени за чехи (много малко по-скъпо от тук), уникално добри виенски кафенета с традиции от много, много години. За сравнение ние имахме дълги години една единствена наистина хубава виенска сладкарница (тази в Шератон) и после си направихме от нея казино... Книжарници с размера на ЦУМ, пълни с местни и огромно количество вносни книги, фотоалбуми, атласи, репродукции и т.н. Архитектурно богатство, на което сигурно открито завиждат повечето европейски столици – поддържано, уважавано и правилно експлоатирано.


Явно не само Прага ми хареса на мен, но и аз съм й харесал много, защото когато дойде време да си тръгвам, тя направи нещо много изненадващо и убедително, за да ме задържи.

Във втора част очаквайте връщане с повече изненади и емоции от самото пътуване.

Ето я и нея...

Отдавна си имам проблеми в общуването с една от банките, с които работя като частен клиент. Засега няма да споменавам името й, и то по една единствена причина - че очаквам много коментари от типа на "ама така ще е, като работиш с тях " :-) Но ще кажа, че все пак става дума за една от наистина най-сериозните и големи банки у нас, която изобщо не се слави с лоша репутация.

Историята на проблемите ми с тази банка се върти все около една кредитна карта VISA, която вече 6-7 години упорито продължавам да държа при тях, може би все с надеждата, че обслужването ще се подобри. Не стига че нямаха (и продължават да нямат) регламентиран начин, по който да ми изпращат редовно справки за това какви операции имам по тази карта, не стига че и "ръчно" поисканите справки ми се представят непрекъснато като особен вид услуга, която не би трябвало да искам от тях, ами и в електронното им банкиране, което от година-две вече имат, справките за операциите по сметката ми, свързана с тази карта, се появяват от дъжд на вятър (понякога се бявят по 2-3 дена).

Имах и голям проблем с тях в началото на тази година, когато исках да сменя сметката, свързана с картата ми, от долари в евро (нещо, което години наред ми отказваха, защото било невъзможно, тъй като при тях правилото заради някакво си тяхно вътрешно удобство беше следното: VISA = долари, MasterCard = евро). Едва късно миналата година това безумно правило беше променено и беше станало възможно да откриват и карти VISA в евро. Та тогава, след като с отдела за издаване на карти бях уточнил, че вече няма проблем това да се направи, попаднах на една служителка на гишето, която над 15 минути спори с мен и ми обясняваше, че не може да направи такова нещо, а ако искам, трябва да подам молба за закриване на тази карта и още една за откриване на друга, която до един месец ще ми бъде разгледана и одобрена. :-) За късмет помнех наизуст телефона на тези, които ми бяха казали, че смяната на валутата може да стане за 2 минути, та им се обадих пред очите й, те потвърдиха, че няма проблем, обадиха й се на нейния телефон, обясниха й какво да направи и колкото и да ме мразеше, че съм показал пред всички некомпетентността и/или мързела й, наистина за следващите 2-3 минути успя да свърши работата.

Но вчера и последната капка на толкова нехарактерното за мен търпение, което проявявах дълги години към тях, вече преля.

За да направя един личен ОНЛАЙН банков превод от моя сметка в наша водеща банка към сметката на един човек в Германия за някакви си 200 евро за нещо, което купих от него в eBay, не само че трябваше да платя допълнително 17.90 евро банкова такса, за която дори не бях информиран по време на плащането, а чак после я прочетох в тарифата на банката, не само че и човекът отсреща ще трябва да плати още десетина, пък може и да ми се сърди дори за това, но и загубих близо 3 часа в опити да получа информация по телефона, обявен именно за тази цел.

Всичко започна с един доста сложен формуляр. В него трябваше да попълня куп полета, някои от които вероятно са смислени, други - напълно излишни и нещо повече, абсолютно неразбираеми като логика за човека, на който исках да платя. Направо си бяха информация, с която той не разполага. Защо например, след като ми е дал името и адреса си, IBAN номера на банковата си сметка и BIC кода на банката си, те ще ми искат допълнително и името на клона на тази банка, нейният уличен адрес, град и държава. Принципно тази информация се съдържа в двата описани по-горе кода. А и да не се съдържа, това е нещо, което получаващата банка си знае много добре, защото двата кода абсолютно еднозначно определят точно една банкова сметка и честно казано тя дори няма особено значение къде точно се намира, тъй като парите ще се превеждат електронно по някаква сметка, а няма наш куриер да им ги носи на ръка на уличния адрес. Тъй или иначе, подобна информация в страните, които наричаме нормални, не се иска.

Както и да е, след много ровене в Google, помощ от човека отсреща поне с името на града, в който е неговата банка (защото се оказа, че в Германия кодът наистина не идентифицира чак конкретен банков офис), аз успях да се добера до точното съдържание на всички заветни полета и да успея да си извърша превода и без телефонната помощ на моята банка.

Междувременно обаче много ми се искаше да се чуя с някой в моята банка, който отговаря за електронните преводи, за да попитам има ли някакъв проблем, ако в не толкова важните полета напиша нещо просто за да не писка програмата. Да, ама не. Телефонът, който ми седеше услужливо на екрана до формуляра през цялото време, докато се занимавах с него, даваше САМО заето. Звънях на него може би общо над 50 пъти. След пъврите двайсетина позвънявания все пак реших да звънна и на общия и най-важен 0700 номер на банката, за да попитам дали има някаква причина специалният телефон за онлайн преводите да е непрекъснато зает. В кол центъра, в който попадаш след набирането на 0700 ХХХХХ, не се влиза толкова лесно - първо ще изслушаш записаното приветсвие, после ще те попитат дали пък не предпочиташ английски, след това ще те питат за какво се обаждаш, като за различните варианти трябва да натискаш различни бутончета, след това, като вече си ориентирал робота в намеренията си, ще ти поискат да си въведеш и ЕГН-то. Когато направиш и това, остава само една стъпка преди да говориш с оператор - а тя е да имаш търпението да изслушаш предупреждението, че от някакви си съображения твоят разговор ще бъде записан. Дотук се губи поне минута и половина, ако не и 2 минути. Както и да е, в този момент ти си щастливец и вече имаш право да говориш с оператор.

Операторът ти казва наглото "ми то аз досега не съм чула онзи телефон на някой да му е дал свободно". За твое успокоение ти предлага алтернатива - още 3 номера, на които можеш да звъниш и се разделяте поживо - поздраво.

Доволен от услужливостта им, звъннах на един от трите номера. Свободно. Много дълго свободно. Никой не вдигна. Звъннах на втория. Същото. Звъннах и на третия - абсолютно същото. Реших, че може да са в обедна почивка. Наистина беше около 13 часа. Реших да почакам. През това време отново опитах няколко пъти вечно заетия телефон. Заето както винаги. Към 13:30 прозвъних отново трите "тайни" телефона. Свободно и на трите, никой не вдига и на трите.

Реших, че ще звъня отново на 0700. Процедурата я помните от по-горе, така че няма да я описвам отново. Пак стигнах до оператор. Обясних какво съм направил преди, как съм им се обадил пак на тях, какво са ми дали и как то пак не работи. Отново бяха много услужливи и ми дадоха още 2 номера. Ахааа - казах си аз - явно тези ги дават само на най-упоритите. Приключих пак този разговор и опитах и на тези 2 телефона. Сещате се, нали? Свободно и никой не вдига. И така - още близо час. А пък на заетия - заето - нали и за това се сещате!? ;-)

С две думи - до вечерта така и никой не вдигна на нито един от тези телефони, нито пък заетият телефон даде свободно. Дори и един път.

Преводът обаче си мина или поне вечерта видях, че са ми взели парите от сметката. До 1-2 дена ще знам и дали наистина е извършен - когато човекът отсреща си го получи. На мен обаче ми остана лошия вкус от няколко загубени часа, за които на всичко отгоре платих и солена такса. За НУЛЕВО обслужване.

Случилото се ми напомни за една мисъл на Станислав Лем, изказана в един от късните му разкази от серията "Звездни дневници" (не гарантирам за абсолютна точност на цитата)":

"Корупцията в страната беше достигнала такова ниво, че държавата вече буксуваше. Подкупи все още се взимаха, но в замяна на тях не се вършеха никакви услуги".

Ресторантът е в обедна почивка - като малък си спомням, че бях видял на една карикатура табелка на вратата на заведение. Намирам, че днес това е много актуално за не едно и две неща в нашето ежедневие.

Горе-долу така ми звучи например работното време на кварталните каси на моя кабелен оператор Софийска кабелна компания (СКК).

Понеделник - петък: 10:00-12:30 и 15:00-18:00
Събота и неделя - почивни дни.

Дано не бъркам с половин час някъде, но и да бъркам, няма да е в полза на клиента, а точно обратното.

Е добре, кой се очаква да си бъде в квартала, в който живее, по това време на денонощието през тези дни от седмицата? Не са ли тогава хората на работа?! И за чие удобство се определя работното време на тези каси? За клиентите на оператора или за неговите дремещи служителки, които по цял ден умират от скука в тези каси, скрити зад остъклените си и почти блиндирани гишета? Струва ми се, че отговорът на този въпрос трябва да е очевиден, но не разбирам защо не го виждат собствениците на фирмата!

Смятам, че всички ще бъдат много по-щастливи от следното работно време:

Понеделник - петък: 18:00 - 22:30
Събота и неделя: 12:00 - 20:00

Няма лошо и ако един или два от делничните дни са напълно почивни (примерно понеделник и вторник).

Разбира се, ако бяха само касите, с мед да ги намажеш, както би казала баба ми. Какво се случва, ако ти спре кабелната телевизия? Ако спре през деня в делничен ден - ок, обаждаш се на телефона на кварталната си каса, те предават на техниците и евентуално скоро след това проблемът се оправя. Да, но да си кажа честно, аз нямам представа дали тя се поврежда в този часови диапазон, защото тогава просто не съм си в къщи.

Затова пък знам какво се случва, когато се повреди вечер или в събота по обяд. Случва се това, че трябва да чакаш да дойде първия работен ден, като е много вероятно дотогава просто да нямаш телевизия, въпреки че вероятно проблемът се състои само в това някой да рестартира някое устройство, или да щракне някой автоматичен бушон на някое захранване, тогава да се обадиш в кваралната си каса, където с досада да кажат, че ще предадат на колегите. А да изчезне сигнала, може и да не се случва много често (освен ако не вали, гърми и т.н.), но поне да се скапят частично или напълно някои от програмите в пакета, се случва почти винаги, когато завали дъжд.

Ако имах алтернатива, нямаше да чакам и един ден, преди да се превключа към нея. Само че "алтернативите" се назландисват и ако не са си построили кабел точно до твоя вход, изобщо не ги интересуваш и ти казват да се обадиш след някой и друг месец, когато може би вече ще са го построили. Изобщо не им хрумва да ти поискат координатите и да предложат да ти се обадят, когато вече имат техническа възможност да поемат твоя адрес.

Бизнес по български, много далеч от Европа във всяко отношение!

Явно подсъзнателно българите мразят успелите хора, нищо че когато са на върха, им се възхищават съвсем открито и искрено. Страшното обаче идва, когато един такъв успял човек стъпи накриво. Тогава върху него се изсипва толкова много злоба, колкото преди това изобщо не е мислел, че някъде може да го очаква.

Защо ли е така? Най-вероятно защото макар и да му се прекланят, обикновените хора не разпознават в известната личност себе си. Те знаят, че каквото и да направят, никога няма да имат неговите успехи, било защото нямат неговите качества, било защото предпочитат да си лежат пред телевизора или да се забавляват, отколкото да си отдадат живота на някаква цел. И понеже той не е един от тях, мигът, в който този човек направи нещо лошо, е мигът, в който те могат да се му се нахвърлят и да му покажат, че той не е нищо повече от тях, ами даже е и по-малко, защото те поне не са направили нищо лошо.

Това се случва в момента на Максим Стависки - човек, който е направил толкова много за страната, чието гражданство е приел, колкото за 99% от българския народ е дори извън границата на мечтите за това какво биха могли да направят самите те. Обаче в първия момент, в който той стори  нещо лошо, всичко велико, с което ги е карал да са на седмото небе и да се гордеят, че са българи, е забравено. Единственото, което вече ги интересува, е бившият им герой да си получи възможно най-строгото наказание.

Да караш грамадния си джип пиян не е разумно, въпреки че не можем да знаем причините, поради които Максим Стависки го е направил - дали това е типичното му поведение, както казват някои хора, които го били виждали да кара хамъра си като луд из София, или е било резултат от нещо, заради което в момента не е бил в разумно състояние - нещо, което може да се случи наистина на всеки в някакъв момент от живота.

Но той надали с нещо е по-виновен от десетките подобни на него, които тероризират пътищата ни всеки ден, освен с това, че колата му е по-здрава, та сам не е пострадал. За безименните не се чува никога нищо, освен евентуално по една минута в новините, през която се разказва за произшествието, но дори не се споменават имена, пък и да се споменават, то името Иван Петров от Търговище не говори никому нищо.

От друга страна, явно че много голяма част от българите с лекота се идентифицира с осъдените ни медицински ни сестри в Либия - жени със съмнителен морал и още по-съмнителни професионални качества, доказано станали виновни за нещастието на стотици семейства, па макар и практикувайки иначе благородната си професия. Хора, които нямат никакво намерение да понесат отговорността за своя собствен избор и очакват държавата да ги спасява от кашите, в които сами са се забъркали, а после даже й се сърдят, че не ги била спасила бързо и безболезнено.

Такива хора се радват на народната любов. Не заради това, което са направили (защото те всъщност не са направили никога нищо за страната си), а заради неприятностите, което са преживели. Предполагам, че ужасно много българи се виждат на тяхното място и затова им симпатизират в тяхното нещастие. Те се радват, че подобни на самите тях хора получават внимание и скъпа подкрепа от държавата и се надяват, че един ден това може да се случи и на тях (подкрепата, не нещастието).

Но понеже никой не се вижда някога като световен шампион по фигурно пързаляне, то и никой не иска да осъзнае, че Максим не само е направил нещо много лошо, но и животът му вече никога няма да бъде същият, въпреки че се е измъкнал от ситуацията здрав. Не разбират, че той всъщност оттук нататък ще плаща скъпо и прескъпо за това, което е направил - и не толкова заради наказанието, което ще получи, колкото заради това, че ще знае какво е направил. При хората със сърце (което не мисля, че някой ще му оспори) истинското наказание идва от самия теб.

Нека не забравяме, че още не сме видели нито какво е решило следствието, още по-малко какво ще реши съда по случая на Максим Стависки. На всичко отгоре, даже и да реши нещо, което може на много хора да им се стори прекалено леко, пак няма да е ясно дали това е станало защото Максим е звезда (безспорна при това), или защото е имал пари за добри адвокати (а адвокатите могат да направят чудеса при нужната мотивация, защото те знаят най-добре как да манипулират закона, понякога и не по изричното желание на клиента си).

Смятам, че нашето общество наистина проявява двоен аршин, само че в точно обратната посока на тази, за която много хора си мислят. Именно обикновените хора с лекота осъждат идолите си, когато те стъпят накриво. Това е истинската проява на приказката за българския казан. Българите обичат да мачкат тези, които са над тях. Разбира се, не могат да го правят, когато те са в силата си - тогава предпочитат да им се кланят. Правят го именно когато са най-слаби. Това е техният начин да изпитат гордостта, че никой не е по-велик от тях. Достатъчно е да му се случи нещо лошо.

Както знаем от Ленин,

електрификация + съветска власт = комунизъм

Сега ще опитам да ви докажа, че има и още една, не по-малко интересна формула:

топлофикация + българска власт = безобразие

Изглежда, че според Топлофикация не хората, а апартаментите са техни абонати. Затова и когато си купиш апартамент от някого, ти наследяваш не само хлебарките и дефектите в мазилката, но и неговите сметки за парно.

За да се избегнели изненадите, от отоплителния монополист съветват преди да се правят сделките с имоти, да се искат от старите собственици доказателства, че са си платили всички сметки. Иначе задълженията автоматично се прехвърлят на новия собственик на имота.

Дори не е и толкова просто. Ако сделката се сключва преди пристигането на годишните изравнителни сметки, то непременно в договора за продажба трябвало да се добави точка, която изяснява кой отговаря за тяхното плащане.

Все съм си мислел, че страните по един договор могат да бъдат само хора, представляващи себе си или евентуално фирми, но никога не ми е хрумвало, че едно задължение по договор може да принадлежи на имот. Не се сещам как можеш да накараш един апартамент да ти плати каквато и да е сметка. Дори не се сещам как можеш да задължиш някой, който не е сключил договор с теб, да ти плати задължения на някой друг. Разбира се, не се сещам как можеш да го направиш законно.

С извиване на ръце и държавно-подкрепен рекет явно всичко е напълно възможно. Особено ако приемаш всичко, което ти кажат. Защото преди 6 години имах подобен случай, в който се опитаха да ми поискат няколко хиляди лева сметка за парно, която им дължаха предишните наематели на един наш обект.

Разбира се, след като разбраха, че няма как да ги получат нито от нас, нито от собствениците на обекта, както и че е по-добре да продължим да им плащаме ние оттук нататък, отколкото да имат един абонат по-малко (защото и да се чувстват монополисти, отоплителите имат алтернативи, за разлика примерно от доставчиците на електроенергия), от Топлофикация подписаха новия договор с нас и забравиха за претенциите си по договора с тези преди нас.

Но явно това не пречи да продължават да опитват да рекетират всеки, пък все някой ще поддаде и ще плати, за да го оставят на мира. А може да са получили и допълнителна подкрепа от държавата и вече наистина да е законно да се искат пари от хора, с които не си имал каквито и да е договорни взаимоотношения?!

Виждаме ги всеки ден. В blog.bg, в най-различни форуми, в електронната ни поща - лична или бизнес. Стават все повече. Досадни и грозни, смешни или тъжни, отричани или игнорирани, винаги придружени с оправдания. Правописните грешки. Не тези, причинени от бързане или невнимание, а онези, по-дълбоките, които показват пробойни в знанието, които, ако хората можеха да си ги видят, щяха да се чувстват като Титаник след удара с айсберга. Сега си представете капитана на Титаник, който казва "Е, какво толкова - важното е да се движим, какво като е надолу".

Преди 20-25 години почти не можехме да видим текст, написан с грешки, особено след 4-5 клас, когато беше основната вълна на диктовките, надраскани с червено. Вярно, ще кажете, че тогава не е имало интернет. Ако обаче това ще ни е ползата от интернет, по-добре и днес да го нямаше.

Днес те завземат нови и нови територии, досущ като чалгата. Не знаят град, не знаят село, не знаят дори образование. Далеч не всеки, който се мисли за компютърно грамотен, се оказва и грамотен. По мое наблюдение възрастовото разпределение на хората, за които грешките са ежедневие, изглежда така*:



* Забележка от март 2012 година. Моля, обърнете внимание, че този пост е писан през 2007 година, така че до днес графиката е претърпяла изменения, или по-точно казано - отместване. Т.е. днес имаме нараснал брой на неграмотните 30-годишни, защото те не са станали по-грамотни за последните 5 години (с малки изключения, защото съм запалил доста хора за проблема и има такива, които са потърсили решението поне за себе си, а и доста, които са все по-критични към проявите на неграмотност).

Не искам да ми се обиждат онези 15-20% от 15-20 годишните, които пишат чудесно. Но е факт, че няма и 5 години след края на демокрацията образователната система започна да оставя след себе си хора, които не могат да пишат на родния си език. Тъжно, даже трагично.

Да опитам да подредя някои от любимите ми видове грешки (номерацията е само за улеснение на коментарите, а не подреждане на грешките по важност). Възможно е и да пропускам основни категории, но вярвам, че ще има желаещи да ме допълнят.

1. Грешно написани обикновени и добре познати български думи
Един от основните източници на тези грешки е убеждението, че в българския всичо се пише така, както се и чете: това ражда думичките като Зграда и безмислен. Тази вечер някой написа и изкимтя. Изобщо примери за такива думи срещам всеки ден. За повечето умът ми не го побира как човек може да не ги знае. Направо ужасТ!

2. Грешки в изписването на географски понятия
Българският, като всеки език, има своите особености при изписването на географските понятия. Свикнали сме с Вашингтон, Париж или Лондон. Но на много хора изобщо не им хрумва, че не познават целия свят и че само защото са прочели едно географско понятие на английски, не следва, че знаят как се пише то на български. И следват бисери като Хонг Конг (вместо Хонконг) , БанГкок (вместо Банкок) и ВенеЦуела (вместо Венесуела). Хонконг и Банкок се бъркат не само от интернет потребители, но масово и от туристически и спедиторски фирми. Върхът е, че и списанието, което се издава от консулството на Тайланд, също бъка от сгрешеното име на столицата!

3. Звучна или беззвучна съгласна
Тази сутрин прочетох сВера. Зграда вече я казах, но и тук й е мястото. Не по-малко приятно е и да те поканят на сваДба.

4. Й или И
Много грешки попадат в този раздел. Направо не знам защо още ги поддържат и двете букви в азбуката, след като хората толкова не ги уважават. Правилата са простички, начините, по които хората не успяват да ги спазват - многобройни. Любимите грешки от тази група са ми функциЙ, алергиЙ (последното май дори се появи в една реклама на Софарма), също така някоЙ (хора). Последното обаче случайно в някакви моменти може да се окаже и че не е грешка, стига човекът да е имал предвид единственото число на думата. Но когато полицаЙте дойдат, оправдание не може да има. По-безопасна, но не и по-рядко срещана е и думичката калориЙ.

5. О или У
Също любима грешка за всички, които държат да им възприемаш само мисълта, но не и на формата, в която я обличат. В едно CV прочетох, че "героинята" е неУмъжена. Някой пък заплашва във форум друг потребител, че ще го Обие. И никой не е Очуден от това. Други имат проблеми с пунктОацията (на която ще посветим отделна точка).

6. Слято или разделено.
Нова, ужасна болест. 90% от хората (впрочем почти винаги същите, които казват впредвид), пишат незнам. Че не знаят, си личи. Но трябва ли точно с тази дума да го доказват?! Разбира се, има и други варианти. Неискам също е доста разпространено, нагости също се среща. Други, които знаят, че не е хубаво да се пише слято (защото някой им е казал, че незмам е неправилно), пишат на вън. А наскоро лично на мен ми написаха извинявай те. Така де, уважителната форма трябва да си личи!

7. Чуждиците
Тук грешките понякога имат своето оправдание - думата е дошла скоро в нашия език и може би още не е намерила място в речника. Но тези случаи са много, много редки. Онзи ден попаднах на воинстващ блогър, който си настоява, че не е съгласен с официалното изписване уикенд и предпочита да пише уиЙкенд, защото така му звучало по-добре. На един автосервиз бяха написали, че монтират субЛуфери и блуту. Но в този раздел съм сигурен, че има и много по-добри примери.

8. Грешки при изговарянето
Тук подреждам безумно често срещаните гардИроб, стИлаж, аспЕрин, розАв, както и кафЕвите очи на Вики от Мастило.

9. Пълен или кратък член
Какво да се прави - в нашия език има и такава особеност. И тя не служи само за да показваш колко много знаеш, а и за по-правилно разбиране на взаимодействието на субектите и обектите в изречението. Признавам, че правилата за това кога се използва кратък и кога - пълен член, макар и да са лесни, са понякога трудоемки. Но все пак са важни и пренебрегването им не може да се оправдае лесно.

10. Пунктуацията
Тук компютърната епоха направи така, че правилата, които си съществуваха и преди това, вече ти се и отблагодаряват. Ако си наливаш текста правилно, той просто изглежда красиво на екрана. Ако ли не - веднага го усещаш, дори и без да четеш - защото текстообработващите програми не разбират какво си имал предвид и няма как да ти го изобразят красиво. А правилата са простички: не поставяй никога интервал преди точка, запетайка, въпросителна, удивителна и т.н. Напротив, след тях слагай винаги. Но само по един. Два интервала вече е грозно. Около смисловите тирета слагай интервали и от двете страни. Около късите тирета (примерно при образуване на сравнителна и превъзходна степен) никога не слагай интервали. Многоточието се изписва с точно 3 точки. Повече от 3 точки не означават, че мисълта ти е още по-незавършена, а само че си по-неграмотен.

И сега - две специални награди.

Специалната награда за най-често срещана грешка отива при
комисиоННа. Пребройте само на колко бюра за обмен на валута, че дори и банки, тази дума е увековечена на табла от плексиглас или метал!

Специалната награда за най-любима грешка отива за...
И все пак имам си един личен фаворит. Думата Впредвид. Само тя може да провали всичките проценти в по-горната графика. Нея имам чувството, че повече от 80% от хората не я знаят. Вариантите й са много - впредвид, в предвид, напредвид. Само предвид не им хрумва да напишат! Дори не вярват, че "и така може" :-)

Защо грешките са толкова разпространени и устойчиви?

Основната причина е небрежността. А причината за нея е в новите ценности, които донесе новото време. Сред тези ценности не се намират науката и знанието.

Когато човекът все пак научи, че има проблеми с писането си, той най-често си намира оправдание (примерно, че пише на латиница и тогава правописът едва ли не вече не важи).

Понякога вместо оправдание той предпочита да изрази своето презрение към правописа и към тези, които му обръщат внимание. Сигурно е прав, като се има предвид, че Стоичков не е грамотен, но пък е богат.

И все пак животът е движение на махало. Това, което не се цени днес, утре може да стане мода. По-добре е да сме подготвени за бъдещата мода с малко знания.

Разбира се, безумно рано е да казваме "остаряла е вече", когато една велика изпълнителка като Ванеса Мей е на няма и 29 години. Но когато си я гледал преди 6 години и тогава е била сигурно на 22, разликата е много осезаема (в проценти). Ако ще я сравняваме с ураган, както гледам, че правят мнозина след снощния концерт, то за мен ураганът беше тогава, преди 6 години, в зала 1 на НДК. Снощи също беше страхотно, но днес Ванеса е малко по-улегнала, спокойна и не чак толкова енергична, колкото беше на 22, но за сметка на това може би още по-съвършена.

От всичко, видяно на този концерт, бях възмутен само от това, че никой не се постара да ни каже докога ще трябва да чакаме (в крайна сметка се оказа час и половина) пред залата, след като концертът трябваше да е от 19:30 (или от 20:00, както пишеше на част от билетите, а казват, че и на част от афишите из София). Но и 20:00 да е било, никъде не пишеше, че ще е 21:00, а да седиш пред залата повече от половин час след официалното начало на концерта и никой да не ти казва колко още ще трябва да седиш, е меко казано притеснително, особено след като си чул какво се случи преди няколко дена с хората, купили си билети за Пинк. От друга страна, и 22:00 да беше станало, пак щеше да си струва чакането. Защото Ванеса е наистина много, много добра.

Въздържам се от това да кажа, че е гениална точно като цигуларка. Нейната музика е едно безспорно огромно световно явление, може би най-доброто, което се е случило на класическата музика в последните 200 години. Със сигурност е резултат от гениално хрумване, може би нейно, може би на нейни мениджъри - не знам кой е решил, че тя ще свири фюжън, но именно това я е превърнало от един от многото добри цигулари в света в звезда от такава величина. Тази музика е дала и един невиждан до момента шанс класическата музика да достигне до мнозинството от хора, които нямат нищо общо с класическата музика. Дано някой хардлайнер класик не си мисли, че това е класическа чалга, въпреки че на теоретично ниво може да се направи този паралел: музиката на Ванеса Мей е преработена класика. Преработена така, че да бъде възприемана по-лесно от днешните хора. При преработката са добавени съвременни елементи и като музика, и като използвани инструменти (електрическата й цигулка изглежда убийствено, а и класическата й е оборудвана с електроника).

Когато свиреше, Ванеса честичко притичваше до някакво място на сцената, на което риташе някакъв бутон, очевидно променящ тембъра на звука на цигулката в съответствие с желаното звучене за съответното парче.

За азиатка Ванеса говореше изключително добър английски, особено в началото. Когато се отпусна, "включи" на китайски английски, при който има нелогично много тихи и много силни части в думите, а краищата им липсват напълно, но дори и тогава й се разбираше почти всичко.

Концертът започна доста спокойно, с няколко почти нехарактерни за по-ранния й период парчета. След това ураганът се разфуча, когато се върна към първия си албум, а малко по-късно дойде и черешката на тортата, примесена с малко български срам.

В една от композициите специална роля беше отредена на един британски младеж, който явно можеше да превърне в ударен инструмент четка за зъби, чифт чехли, консерва или саксия, стига да имаше от тях под ръка. Но точно такива нямаше, затова пък имаше някакви странни спагетоподобни пръчици, едни особени гъвкави пластмасови пръти, с които предизвикваше свистене на въздуха по аборигенски образец, какви ли не чукове. Основната част от това изпълнение беше на колене, а Ванеса през това време беше поседнала на ръба на сцената и свиреше така.

Неприятният момент дойде, когато младежът се изправи и върху коленете на безупречните му черни панталони се видяха едни големи и доста бели прашни петна. Както се сещате, не бяха от това, че е хвърчал прах от ударните инструменти, а от непочистената сцена. Хубава работа, ама българска, биха изкоментирали в този момент жителите на Филиповци. Но разбира се, и сега някои хора ще се обадят, че на всичкото хубаво аз виждам лошото. Е, специално за тях ще кажа, че от това парче ми настръхна всичко, което може да ти настръхне, а сълзите бяха на косъм да прелеят. И те не бяха от срам за изцапаните колене.

След още няколко парчета от по-ранните й времена Ванеса си тръгна. Не че публиката й го разреши, но при двата биса, за които излезе, тя или нарочно искаше да се направи на още по-голяма звезда (не че има накъде по-голяма да бъде), като ни накара да не спираме с ръкоплясканията и виканията поне по 7-8 минути и двата пъти, или просто й се налагаше да потърси някакво освежаване и малко почивка, преди да намери сили, за да продължи.

Всички останаха доволни от музиката и цялостното присъствие на Ванеса, нейните музиканти и оркестърът на Класик ФМ радио, който също участваше във формирането на общия звук. Учудващо добър беше и звукът, предвид многобройните провали в Зимния дворец в това отношение. Вече имам твърда диагноза за тази зала. Тя не става за много шумна музика. Deep Purple, Led Zeppelin - и на двата концерта ми се искаше да не съм бил. Ужасно гъгнене, невъобразим шум и повтаряне на отразените звуци - пълна трагедия. При една музика като на Ванеса Мей обаче подобни проблеми нямаше, просто защото при нея силата на звука няма нищо общо с чудовищните децибели, нужни на твърдата музика.

Изобщо, снощи беше една велика вечер, даваща още шансове на класическата музика да спечели нови фенове.

От днес, 1 юли, и в Англия влезе в сила пълната забрана на тютюнопушене на обществени места. С това цяла Великобритания вече е свободна от тютюнев дим (за съжаление не и от миризмата на опитите на ислямистите да покажат, че не са съгласни с политиката на САЩ и Великобритания спрямо Ирак, но това е една съвсем друга тема).

Кога ли България би предприела една толкова смела стъпка? И кой няма интерес да го направим? Със сигурност не са ресторантьорите и собствениците на барове, които лобитата винаги изваждат като първи довод против въвеждането на такава забрана.

За последните, както показва опитът на вече приелите ограничението страни, не е настъпило и най-малко понижаване на приходите, дори в Ирландия, където това съсловие е било доста уплашено, са отбелязани повишения на приходите почти без изключение.

Причината? Че като не пушат, клиентите имат повече време да ядат и пият, от което всъщност заведенията печелят. Пропускаме и това, че намаляват драстично разходите им за ремонти, защото стените остават чисти далеч по-дълго, ако не са подложени на редовно опушване. Да не обръщаме внимание и на това, че сигурно една трета от задълженията на сервитьорите ще отпаднат, ако вече не им се налага да сменят непрекъснато пълните пепелници на клиентите, които си умират да се надпреварват кой ще произведе най-много фасове за единица време.

Нямам думи да изразя отвращението, което изпитвам, когато започнат да ме атакуват с тютюнев дим. Изобщо даже не ме интересува толкова вредата за здравето ми, колкото гадното усещане в рецепторите ми за миризма - колкото от дима по време на самото пушене, толкова и от неговите остатъци, които успешно залепват по дрехи, кожа и коса, както и по мебели и стени.

Разбира се, не очаквам много пушачи да разберат това усещане, а тъй като пушачите у нас са сигурно повече от непушачите, значи не очаквам да получа разбиране от мнозинството от хората, дори и всичките да четяха blog.bg. Но това, че пушачите са мнозинство, не означава, че съм съгласен България да остане държавата на пушачите. Нещо, което би доставило радост не само на тях, но и на всичките производители и търговци на тютюневи изделия.

Положението не показва никакъв шанс да се подобрява. Все повече млади хора пушат и се гордеят с това. С масовото повишаване на доходите в последните години, вместо да се промени консумацията към по-качествени цигари, всъщност главно се увеличи количеството, което се изпушва на ден.

Разбира се, приемам, че желанието ми за пълна забрана на пушенето на обществени места за момента си е чиста мечта. Но една добра стъпка към постигането на тази мечта би било, ако просто у нас не се забравят приетите вече правила. Колко заведения останаха, които да поддържат макар и недостатъчно гарантиращите чистота на въздуха салони или зони за непушачи? Като за почти всичко у нас, и тук важи поговорката "Всяко чудо - за три дни". Също като за предпазните колани (въпреки че при тях след четвъртия опит да се наложат, като че ли най-после има някакво подобрение), разговорите по мобилни телефони по време на шофиране (където положението е по-зле с всеки изминал ден) и още много, много други.

Хубава работа, ама българска. Това са нашите закони. Понякога разумни, но винаги безполезни, защото българите се гордеят с това да не ги спазват.

Първо и безспорно - Дани Клайн може да пее. И то страхотно. Тя е един от хората с късмета да имат различен и разпознаваем глас, който и да не е точно идеален в смисъл на нежност и мекота, но точно това се оказва негово предимство.

Второ, вече субективно - това, че песните й от края на 80-те години, изпяти през 2007 година, са в много различен и далеч по-джазов стил, не ги прави изобщо по-лоши и в новия вариант също много й отиват.

Но това, че тя на практика обвини нас, публиката, за това, че в залата нямало роми, а и се възмути защо жените на толкова много места по света (визирайки и България) не получавали лесно правото да правят същите неща, които и мъжете, вече си беше двойка гафове, които не отиват на звезда от подобна величина (пък и с подобни качества).

Нямам нищо против това, че тя всъщност "нямала нищо против мъжете", "даже много обичала тяхната компания" и "си прекарвала много добре с тях" (като за последното се обърна за потвърждение към четиримата си музиканти - мъже), въпреки че някой би казал, че това е прекалено открита демонстрация на хомосексуални предпочитания, която не е нужно да бъде показвана на публиката. Може и да беше само защита от евентуално обвинение във феминизъм, но прозвуча доста многозначително.

Но да размахва некомпетентността си по политическите ни проблеми (визирайки такива, които нямаме и не казвайки нищо за такива, които със сигурност имаме), просто не беше нейна работа. Разбира се, публиката ще й го прости заради таланта и музиката, която получи от нея, но във всеки случай нещата, които каза, ще остави следи в паметта ни.

Предполагам, че изобщо не осъзнава, че и да подареше 4000 билета на любимите си роми, (срещу пари не биха си купили сигурно и един, дори и евтин билет), те нямаше да дойдат в НДК, защото нейната красива и много стилна музика просто не е това, което те биха искали да слушат. Но затова пък щяха да врътнат яка търговия с билетите без никакво съмнение, даже сигурно щяха да ги продадат по няколко пъти. :-) Ако пък отидеше да си направи концерта във Филиповци, може и да събереше доста публика, но само незнанието на български щеше да й помогне да не разбере какво си мислят и говорят за нея, а само една много добра охрана можеше да я спаси това, което говорят, да не й се случи наистина.

Разбирам я - явно им дължи нещо. Каза, че ако ги нямало тях, нямало да я има тази вечер пред нас. Имаше предвид техния химн, чиято мелодия използва за една от своите песни (Je L"Aime, Je L"Aime), след като си поискала и получила разрешението им да го направи. Така и не разбрах от кого го е поискала това разрешение - от някой белгийски цар Киро ли, но тъй или иначе явно им е благодарна, че са й казали "давай".

Но за пореден път се убеждавам, че музикалният талант не върви задължително в комплект с добро познаване на околния свят. Спомням си как преди петнайсетина години, пак на концерт в НДК, на въпрос какво мисли за музиката на Queen, иначе великият Мишел Льогран попита кои са те и каза, че не ги познава и не се интересува от такава музика. Та и сега попаднахме на велика изпълнителка, която си мисли, че ние бием циганите, а не те - нас.